Ваксини за духовно здраве

в Брой 6/2015 - Ваксини за духовно здраве/Полемично

Обикновено родителите идват при нас впоследствие, след като проблемите вече са се появили. Тогава можем да им дадем много малко съвети, защото е по-трудно да изцелиш болестта, отколкото да я предотвратишì

Сисанийският и Сиатистки митрополит Павел
Сисанийският и Сиатистки митрополит Павел

Както бебето бива „износено” девет месеца преди да се роди, така и проблемите биват „износвани” преди да се проявят. И когато се появят, това е краят; и този край е труден, защото вредата вече е нанесена. Много пъти говорим, понякога дори прекаляваме, за ваксината срещу грипа. Грижа на родителите е да направят ваксини на децата си, докато са малки. Ваксината цели да предпази децата от болестите. Не я поставяме, когато детето се разболее, а много по-рано – за да се създадат антителата, които да отблъснат болестта. Много е важно навременното поставяне на ваксината.

Ние още в самото начало забравяме, че здравето е въпрос, който засяга не само тялото, а целия човек, т.е. и душата, и тялото.

За тялото и неговото здраве полагаме много усилия, вземаме много предпазни мерки, но не правим същото и за душевното здраве на децата. Казвам това във всякакво значение на думата. Първо – богословското значение, т.е. здравето на душата, която конституира ипостаста на човека, защото останалите проблеми, както казваше блаженопочившият свят Божий угодник старецът Паисий, обикновено са духовни проблеми, които обаче ние сме загърбили. Така нещата се изкривяват и се превръщат в психически проблеми, търчим да ги решаваме и обикновено не успяваме да го направим. Въпросът е прост: как човек се грижи за духовното, за душевното здраве на децата? – като поставя необходимите ваксини в подходящата възраст.

Чувствам много голяма скръб и притеснение, когато един родител идва пълен с отчаяние и ти казва – помогни ми! И трябва да му кажа, че мога да направя много малко неща или по-скоро да кажа, че той самият вече може да направи много малко неща. Защото – какво е нужно? Вече е нужно съдействието на болния, на младия човек, който обаче е стъпил накриво. Дали той иска да съдейства? И дали има сили да съдейства? Има млади хора, които например искат да се откажат от алкохола и наркотиците, но толкова много са се пристрастили към тях, че не могат да го направят. Правят опити, но не издържат; намира се някой техен приятел и т.н.

Това е драма, но каква е нейната причина?

Много е болезнено в даден момент да разбереш, че това, което преживяваш днес, се дължи на неща, които си пропуснал вчера. Затова са необходими духовните ваксини. И за една такава ваксина искам да говорим днес. Ваксина, която много пъти и самите деца ни я показват. Децата, които погубват себе си, са нашите собствени деца, а не чужди. И утре, не дай си Боже, това може да бъде вашето малко дете – ако не внимаваме. Много пъти казвам, че наркоманът става такъв на 4-годишна, а не на 14-годишна възраст. Днес виждаме млади, които са се забъркали в наркотиците, в лоши компании, от които не могат да прекъснат своята зависимост. Днес нещата понякога са свирепи; случва се младите хора дори да бъдат заплашвани, ако поискат да избягат оттам. Виждаме с каква лекота и без сами да осъзнават децата започват да пият алкохол, да се забъркват в други неприятности. Има такива, които вече са развили психически проблеми, особено ако живеят в разбити семейства. Един млад човек, чийто дом се руши, в някакъв момент призна, че 14 години е рушил това, което жена му се е опитвала да изгради. Какво да кажеш? И какво да й кажеш? Кое е неговото оправдание? Така се е научил вкъщи. Което е научил, това и повтаря.

За коя ваксина ще говорим днес? Ще говорим за литургичното възпитание на децата.

Навярно ще попитате, какво означава това. Ще ви кажа – означава възпитанието за опита от Бога; тоест, детето трябва да придобие усещане за присъствието на Бога в неговия живот. Преди две години ме помолиха да говоря пред група деца за значението на хляба в богослужението. Започнах да им говоря за хляба, който слиза от небето, за хляба, който Христос благославя и казва Вземете, яжте, това е Моето тяло, това е Моята кръв, пийте от нея, за Неговите думи – ако не ядете Моето тяло, нямате да имате в себе си живот и т.н. Едно дете скочи и каза: Ваше Високпреосвещенство, толкова време ни говорите и нашето сърце се услажда!

Литургичното възпитание на детето е духовна ваксина, която бронира и предпазва душата му. Израствайки, то постепенно придобива чувството за друго (т.е. Божието) присъствие, което ще му помогне. Забелязал съм – отново от опит – млади хора, които в някакъв момент се отклониха, и то много лошо, в един следващ момент лъчът светлина, който някога е минал през техния живот, проблесна и ги накара да се запитат какво правят. И да се върнат обратно.

Как едно дете получава такова възпитание? Защото навярно ще ми кажете: този въпрос, за който ни говорите, засяга Вас като епископ и свещенослужител. Не е точно така, скъпи мои.

Децата получават първия опит от литургичното възпитание в своя дом.

Първо, това са иконите в дома, запаленото кандило, членовете на семейството, които в даден момент отиват да го запалят и да го поставят на мястото му. Детенцето вижда това и в някакъв момент започва да следва майка си, баща си, баба си, дядо си, когато отиват да го запалят; докато расте, детето прави същото, то вижда иконите, молитвата, вижда своите родители да се молят, а сетне те научават и него. Така детето по много красив, прост и естествен начин е въведено в едно друго (т.е. Божието) присъствие. Научава се от своите родители да се кръсти. Колко пъти му казваме, за да свикне: прекръсти се да те види леля ти, чичо ти, дядо ти! – и то го правиш. Или му казваме: я покажи как си отваряш устата, за да се причастиш! – всичко тези толкова прости неща са много съществени. Докато расте, то ще се научи – и някога вкъщи ние се научавахме да се молим – с молитвите Отче наш, Святий Боже, научавахме някой тропар. Така детето още преди да тръгне на училище има известен опит, който се запълва, когато заедно с родителите си отива на църква, докато е още малко, за да се причасти. Така то чувства, че прави нещо важно.

dete2Виждали ли сте малки дечица, чиито родители ги водят на църква и веднага щом влязат вътре, искат да целунат всички икони? Това е възпитание, което детето получава у дома от своето семейство и то го възприема просто, естествено и непринудено, без някакви поучения и философии. Защото възпитанието означава състояние на живота, а не думи. Думите навярно идват много по-късно, за да обяснят делата, но именно делата се утвърждават и превръщат в преживявания в детската душа. Когато бяхме малки и наближаваше Рождество Христово, на Бъдни вечер майка ни казваше: деца, отивайте да лягате, утре ще станем много рано, за да отидем на църква, защото ще се роди Христос. Ние си лягахме и ставахме  много рано сутринта, защото се бяхме научили да ходим, ако е възможно, веднага щом бие камбаната. Или, когато пораснахме малко, искахме да сварим хубавите тропари на Утренята. Сещам се, когато бяхме малко по-големи, вечер излизахме и пеехме всички коледни песни, а сутринта, вместо да отидем да спим, отивахме на църква, без да сме спали през нощта. Казвам това, защото други младежи днес не спят, а са в някое нощно заведение. Но сутринта, обаче, когато се връщат и бие камбаната, не отиват на църква, а отиват да спят.

С други думи, оцърковяването на детето, светото Причастие, дори това, което ние научихме като деца – че трябва да отидем да целунем ръката на дядото и баба преди да се причастим, а майка ни казваше „целуни и ръката на баща си”, той пък ни казваше „и на майка си”…. – всичко това преминаваше в нас.

Как едно семейство живее празниците? Какво прави вкъщи? Кое е средоточието на празника? Някога това беше светата Литургия и всички се подготвяха, дори децата, защото такъв беше ритъмът на семейството. И в тази семейна атмосфера детето получаваше своето първо и основно литургично възпитание, т.е. опита от Бога в своя живот. Един млад човек, който днес не е сред живите, ми каза, че един повтарящ се образ ярко се е  запечатал в съзнанието му. Той бе обикновено дете, живееше в едно село, баща му бе овчар, но когато сутрин се събуждал, виждал как баща му отивал в един ъгъл с иконите и кандилото, правел поклон и след това тръгвал за планината. Вечер, когато се връщал, той отново отивал към иконите, правил същия поклон и след това казвал: „Добър вечер” на своето семейство. Тази картина оставила печат върху целия му живот.
Всичко тези изключително прости неща някога бяха самопонятни, за разлика от днес. Тези неща засаждаха детската душа в Църквата. Затова понякога се питаме: днес какво се е променило?…

Въпросът е, дали днес училището предлага литургично възпитание?

Преди години отговорът беше положителен. Днес, както сте чули, вече се обсъжда дали да има икони и кръстове в училищата. Това какво означава? – означава, че иконата би могла да накара детето, което има опит от къщи, да се замисли и да обърне внимание на тези неща. Следователно, вероятността за литургично възпитание в училище днес зависи от патриотизма на някои хора в образователната система. Днес се обсъжда дали да има вероучение в училищата и т.н. Въпросът е друг: дали отговорните фактори в нашата държава са констатирали тази деградация? Дали са се замисляли защо децата ни се погубват и чувстват отегчение в училище?

Литургичното възпитание засяга сърцето и душата на децата.

Това, което ни остава, е Църквата, енорията, св. Литургия, тайнствата. Детето, което ходи с родителите си на църква, и имам предвид малките деца, усвоява с лекота истините на вярата. В Църквата се извършва катехизацията на деца от всички възрасти. Както и енорийският живот, който може да приеме различни форми. Това зависи от нас и ще го покажа отново с пример. Понякога ми се иска да взема със себе си цяла група родители и да отидем в Кипър. Ходих там преди известно време и посетих една митрополия (става въпрос за Лимасолската митрополия), чиято сграда се намира срещу катедралния храм. Наоколо има игрище за баскетбол, кафене за младите, за децата. Чухте ли? Кафене, безплатен обяд за стотици хора всеки ден, уроци по чужди езици и занималня. Всичко това става в рамките на енорията към митрополитския храм. Кафенето всъщност е съвременно заведение, което, ще ми кажете, не се различава от другите; да, освен в едно – там не се продава алкохол, а закуски и безалкохолни. Също така има зала за 500 човека, където владиката през седмица говори на младите и залата е пълна, няма да говоря за детските лагери, които се провеждат на друго място. Владиката ми каза: лека полека купихме цялото това място. Разбирате как го е купил – с помощта и съдействието на родителите, които виждали промяната. Заслужава си да видите всичко това, за да разберете, че много неща могат да функционират по различен начин. Какво липсва в едно такова място на съвременното дете? На детето, което расте по естествен начин и иска да живее в своята епоха. Защото човек не живее в своята епоха, когато взема наркотици, нито когато се напива и не знае какво прави и говори. Там обаче, в места като създаденото в тази митрополия, можеш да отпочинеш, да се забавляваш, да разговаряш и т.н.

Енорийският живот възпълва литургичното възпитание.

Мен лично не ме е страх за детето, което има такива преживявания. Казвам това, защото през пубертета децата имат своите съмнения и добре правят. Защото пубертетът не е болест, а много здрав период – преход от детската към младежката възраст. От липсата на отговорност – към времето на отговорността. Логично е, че детето, което като малко ходи на църква, защото баща му и майка му са го водили, сега, когато расте, ще иска да научи защо трябва да ходи на църква. И добре прави, че иска да научи. Утре ще трябва да взема решения в живота си. Кой ще му помогне да „улегне”? Когато сме се научили да говорим с него, да приемаме неговите възражения, да ги уважаваме, тогава то „уляга”, и това му позволява да мисли, да реагира. А когато прави грешка, да я разбира, да я признава и да се опитва да я поправи.

Там, където съществува този опит от детска възраст, никой не е погинал духовно. Дори в някакъв момент да се е отклонил от пътя.

dete3Затова в Църквата полагаме усилия, но е необходимо и съдействието на семейството. Сещам се как в моята предишна енория реших да събера деца дори от детската градина, за да могат родителите да свършат някои работи, да изпият едно кафе. Когато ги събирах, слушахме житието на някой светец, децата играеха, а всяка последна събота всички заедно участвахме в св. Литургия, за да се причастят; също така ходихме на екскурзии – това са преживявания, които слагат печат върху детската и юношеската възраст. Именно на тези детски преживявания дължим това, че устояхме в живота.
Въпросът е какво става в съвременното семейство. Много пъти не съществува дори най-малко подозрение, че е необходимо подобно литургично възпитание. Много пъти в дома има икона, но тя е в хола, като картина, а не в молитвения кът на семейството. Понякога изобщо няма икони в дома. Днес много млади родители не научават децата си на молитвата Отче наш, много от тях сами не я знаят и тогава как ще я преподадат на своите деца? Родителският пример е поразителен. Човек вижда това в поведението на малки деца, които са невинни и чрез своето държание те издават своя дом. Ето какво ми каза веднъж едно дете, виждайки моето енголпие: „Колко е хубав вашият медал!”. В онзи миг аз съжалих неговите родители. Защото думите му разкриха отношението на родителите му към Църквата, молитвата и т.н.

Преди много години в Лариса откриваха нова клиника. Събраха се много хора, официални гости, депутати, които любопитно я разглеждаха. Когато настъпи моментът на откриването, лекарят-управител, каза: „Позволете ми първо да ви разкажа една кратка история”. Защото, докато всички стаи в клиниката бяха отворени и хората я разглеждаха, имаше една заключена стая и някои го попитаха: „Докторе, какво е тази стая?”. А той отговори – „Ще я отворя накрая!”. Ето каква е историята: този лекар останал пълен сирак заедно с брат си, докато били малки. Били тежки години на голяма бедност. Те започнали да работят в една бакалия, гладували, нямали дом и спели в магазина, но посещавали и вечерно училище. Собственикът бил много чепат и често ги следял дали не крадат. Веднъж, когато влязъл, за да ги провери, той видял светлина там, където децата спели. И когато се приближил, чул едно от момчетата (бъдещия лекар) да се моли и в този момент по Божий промисъл то се молело за своя началник – да бъде жив и здрав, защото живее и учи благодарение на него. Собственикът се трогнал, но не се показал, а на следващия ден извикал детето и го попитал какви планове има за своя живот.

Момчето отвърнало, че иска да следва, но няма пари и не може да си го позволи. Собственикът го попитал:
– Какъв искаш да станеш?
То казало:
– Искам да стана лекар.
– Защо?
– За да правя добро на хората.
– И откъде се научи да правиш добро на хората?
– Когато бяхме малки, ходехме на църква и на неделно училище с моите родители, там се научих. Бакалинът се трогнал и му казал без да показва чувствата си – „Виж, ако ти харесва да учиш, аз ще те изуча!”. И така, момчето следвало, станало лекар, бакалинът му помогнал… И в онзи ден бе откриването на неговата клиника.
След като разказа тази история, почти всички в един глас извикаха: „А стаята?”. Той отвори вратата. Какво имаше вътре? Иконата, която лекарят като дете носил в неделното училище и книгите с бележките. Тогава той каза: „Благодарение на тези неща днес съм това, което съм!“. Самичък, без родители, без закрила, но с огромен опит. Някои го попитаха какво  е станало с брат му, а лекарят отговори: „Той е в Америка, свещеник е, но скоро ще дойде в Гърция, защото тук, в клиниката, ще си помагаме – болните имат нужда от лечение не само на тялото, а и на душата.”

Дадох това като характерен пример. Дали децата днес имат такива преживявания у дома? Виждате какво става, когато родителите водят децата си да се причастят! Има деца, които идват и охотно отварят устата си, но има и други, които ужасно се дърпат. Защо? Защото детето влиза в място, което му се струва чуждо, то реагира по този начин. И с право.

Сигурно ще попитате: какво прави Църквата днес, в настоящата ситуация, с тази иконоборческа нагласа?

bisericaЩе ви кажа с прости думи: опитваме се. Едно от нещата, които правим, е че сега сме тук в този час и говорим. Друго – радвам се, че имаме център за работа с младежи към митрополията и имаме за цел да основем такива центрове в още два града от епархията, за да може там, където има училище, Църквата най-малкото да присъства с дяконията, насочена към децата. Също така имаме лагери за деца. Опитваме се чрез всички други дейности, чрез екскурзиите, които организираме, чрез литургичния живот… И за да координираме всичко това в цялата митрополия, основахме младежки център. В нашата митрополия през лятото бяха основани няколко отдела, насочени към развитието на благотворителнността, работата с младежите и организирането на пастирската дейност. Ако мога да помоля нещо много просто, то е да ни сътрудничите, както и ние на вас. Също така, може да извикате свещеник да направи водосвет във вашия дом и вашите деца да видят това. Осмелявам се да кажа, бидейки доста по-възрастен от много от вас и с моя относителен опит, че литургичното възпитание на вашите деца е много по-ценно от уроците по английски език например. Английският език няма да спаси душата им, но това възпитание ще я спаси.

Когато се задават проблеми, ако децата имат правилната основа, те ще се противопоставят. Ако не, виждате какво става наоколо, или по-скоро да ви кажа – не виждате какво става около вас. Кога научаваме всичко това? Когато проблемите вече са факт. Тогава. Казах ви, тогава е много трудно. Няма да кажа думата късно, която може да доведе до отчаяние. Но е много трудно. Тогава детето трябва да поиска да съдейства, защото повечето пъти вредата вече е нанесена.

Затова духовната ваксина е литургичното възпитание, т.е. допирът на детската душа до Божията благодат.

За съжаление, има родители, които преценяват, че това не е нужно. Те извършват престъпление срещу своите деца и ще разберат това по-късно. Докато детето е малко, то ви слуша, но когато утре порасне и почувства празнота в себе си, тогава вече няма да ви слуша, тогава ще поеме своя път и няма да знае къде ходи. Ако тогава дойдете, ще ви кажа това, което вече казах: за съжаление, не мога да ви помогна, сега е нужна усърдна молитва, търпение, смирение, да признаете вашите грешки, да помолите вашите деца да положат усилие и каквото Бог каже оттук нататък, но Той уважава свободата на човека. И когато тази свобода е разрушена, тогава резултатът наистина е трагичен.

Много е важно семейството и енорията да си сътрудничат, за да могат децата да имат това литургично възпитание, т.е. опита от Бога в църковния живот. Насърчавайте децата, говорете с тях. Знаете ли колко пъти ние, свещениците, научаваме преди вас за проблеми, които вашите деца не са ви признавали? Те обаче са имали нужда от вас. Вие сте били всеки ден вкъщи, те са имали нужда от вашата подкрепа, но много пъти… всъщност четох наскоро нещо много хубаво, и с това завършвам.

Един баща се върнал вкъщи и веднага щом влязъл, неговият син, който бил само на пет години, го попитал:
– Татко, колко вземаш на час?
Баща му го погледнал.
– Какъв е този въпрос? Теб какво те интересува?
– Не, искам да науча колко вземаш на час?
– Добре, 40 евро на час.
– Татко, ще ми дадеш ли 20 евро?
– За това ли ме чака? Аз се връщам убит от работа и ти ме чакаш, за да ми искаш пари? Каква глупост искаш пак да купиш? Хайде, отивай в стаята си!
Малкият отишъл в своята стая. Баща му се успокоил и започнал да си мисли: „Това дете защо ми иска пари? Да не би наистина да има нужда?“. Той извадил 20 евро, почукал на неговата врата и го попитал:
– Вътре ли си, сине?
– Да!
– Виж, прости ми за преди, бях малко изнервен! Сигурно имаш нужда от нещо? Вземи парите, които ми поиска!

Детето се втурнало, взело 20-те евро, прегърнало баща си, отишло, повдигнало възглавницата си и започнало да брои останалите пари, които имало.
Баща му се изненадал и му казал:
– Имаш пари и искаш още?
Малкият, който вече ги бил преброил и държал в ръка, казал с усмивка на уста:
– Татко, имах, но не ми стигаха! Сега вече имам необходимата сума. Татко, това са 40 евро, може ли да ти платя за един час?
Бащата онемял.
– Може ли да те помоля да си дойдеш един час по-рано вкъщи, за да вечеряме заедно?

Чухте ли? А ние имаме оправдания за пред децата – работя и т.н.! И какво ще правиш утре, когато детето ти каже: исках тебе, а не твоите пари!
Скоро служих св. Литургия в едно село и след това отидохме да ни почерпят с кафе. Там един човек стана и каза: „Ваше Високопреосвещенство, когато децата ми бяха малки, аз дадох всичко от себе си, за да построя тези имоти. Днес обаче чувствам, че съм загубил своите деца. И когато тръгна да им кажа нещо, те ми казват ние искаме не къщата, а теб!…“

Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел

Превод:
Константин Константинов

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 6/2015 - Ваксини за духовно здраве

Отиди горе