Българската „Стълба към небето“ . Текстилните скулптури на Маруся и Таня Калимерови

в Брой 4/2018 - (Зло)употреба на жената/Култура от

Българската „Стълба към небето“ пресече цялото пространство на римския музей в септемврийската вечер на 2005 г., а върхът й се изгуби някъде в свода. Посетителите, навили крачоли поради изсипалия се над града порой, наблюдаваха непредвиденото пулсиращо от светкавиците приказно светлинно шоу, сякаш цялата природа демонстрираше своята съпричастност към стремежа на две български жени към небесните висоти. Маруся и Таня Калимерови, признати от Римската академия „Тиберина“ за „посланички на българското изкуство по света“, с всяка своя творба изявяваха виталността на своя български ген, изтъквайки вдъхновението, почерпено от българския си корен. Този изначален национален привкус, въплътен в монументалните текстилни стенни пана на Маруся и малките пластики на Таня, присъстват днес в ежедневието и естетиката на десетки хора по целия свят от различни народи и култури. Животът на двете сестри е толкова наситен със смисъл и непрекъснато разширяване на вътрешните им вселени, че времето у тях протича по различен начин – за малко дни е минало много време. Едва ли можем да предположим какво щеше да се случи, ако Маруся преди няколко месеца не беше напуснала този свят и не беше изкачила своята „Стълба към небето“. Навярно в новата синя обител тя продължава да тъче своите светли пана с нова любов и сила, вдъхновена от небесния си корен. За изминатия път, за сбъднатите и сънувани въжделения разговаряхме с Таня Калимерова, която гостува в дома ми и насити пространството с напевния български език, който българите, живеещи в Италия, говорят, подчертавайки мекотата и благородството му. В разговора ни не беше водещо любопитството, а усещането за гмуркане в дълбокото на душата, когато колкото повече научаваш за другия, толкова повече сам себе си подреждаш отвътре.

Таня, откъде идва фамилията ви – Калимерови, и тази любов към текстилното изкуство?
От един прякор… Ние сме пета генерация текстилци. Нашите деди са били занаятчии и са работили с текстил. Още моят прадядо в турско време е търгувал в Гърция и Турция с текстилни изделия.
Дядо бил сериозен мъж, леко намръщен и не говорел много. И когато се връщал от търговските си дела в Гърция и Турция, всички му казвали: „Кажи поне една калимера!“ Сиреч, кажи поне едно „добър ден“. И оттам му дали прякора „Калимера“, та и целият ни род сега носи фамилията Калимерови…
А майка ми пееше – беше сопрано, баща ми – баритон. Вуйчо ми Дандо пък е бил сценограф и е правил декорите в Младежкия театър…

Значи носите в гените си усет към музиката и текстила едновременно. Маруся сякаш от самото начало се е самоопределила като художник. При Вас може би е имало битка – на коя муза да отдадете сърцето си?
Любовта към музиката и работата с текстил е една и съща у нас двете. Заедно със сестра ми отраснахме в изключителна творческа среда и беше много приятно – тя учеше в Художествената академия, аз – в Музикалното училище, оперно пеене в класа на Елизабет Рутгерс. Изключителна личност беше тя – холандка, която преди войната е била солистка във Виенската опера. Там се запознала със своя съпруг – българин, много добър флейтист. След войната двамата дошли в България и аз имах щастието тя да бъде мой вокален педагог.
Помня я като изключително фин човек. Много е важно кой ще е първият преподавател в живота ти. Освен всичко друго, тя ни учеше как трябва да се държим на сцената. Операта не е само пеене и единствено човек, който е бил на сцената, може да те на­учи на нейните тайни. Преподаването е много голяма отговорност. Разбира се, важно е да се шлайфа гласът, за да имаш перфектна техника, но това съвсем не е достатъчно. Публиката винаги усеща и прави разлика кога един пианист е „машинописец“, т.е. с перфектна техника, но без емоционален заряд. Когато пусна записи на Панчо Владигеров – Младши, например, на всички прави впечатление колко благородна е ръката му. Разбира се, той идва от музикална фамилия – баща му, дядо му, майка му е била оперна певица. Той знае как да извайва фразата до съвършенство…
Тогава съм пяла и много камерна музика. Елизабет Рутгерс, освен че беше Моцартова певица във Виенската опера, е правила много турнета и с камерна музика. Така че тя ми даде това чувство – много рафинирано… Понякога е изключително трудно да изпълниш кратко произведение, където трябва много прецизно да дозираш гласа, за да подчертаеш текста – малко са хората, които притежават такъв усет и още по-малко тези, които успяват да го предадат на поколенията след тях…

За един оперен артист вероятно връзката с Италия е много естествена. Вие как свързахте живота си с тази страна?
В Консерваторията в София учих само една година. Моят професор ми каза, че е по-добре да отида да уча най-напред в Австрия, след това в Унгария и Италия. Но трябваше да се явя на изпит по пеене и балет. За да подготвя танц, представяйки един персонаж от някоя опера, отидох в Музикалния театър „Стефан Македонски“ и се срещнах с хореографа на театъра – майката на Жана Яковлева (директор на Българския институт в Рим). Спомням си, че бях твърде амбицирана и за три репетиции научих танца, поради което тя не искаше да приеме хонорар от баща ми като каза, че това много трудно се постига дори от професионални балерини. В детството си, че и по-късно, ние с Маруся гледахме много балетни спектакли и имахме страхотно чувство за ритъм. Дори когато по-късно правехме съвместни изложби, много хора казваха, че в нашите произведения се чувства музиката и ритъмът…
Сестра ми, докато работеше в ателието си, слушаше много музика – симфонична, камерна, оперна. И по време на първата й изложба в един замък, близо до Абруцо в централна Италия, един мой колега тенор беше толкова впечатлен от нейните творби, че дойде втори път и й подари касета с толкова музикални произведения, колкото гоблени имаше на изложбата, като всяка музика съответстваше на една нейна творба. Какво нещо е публиката! Такава чувствителност – някой да отдели време да търси музикално произведение, да приготви запис, да дойде специално да й го подари… Такова дълбоко общуване! Артистът остава „наелектризиран“ и това е голям стимул да даде всичко от себе си при създаване на следващите си творби…
Маруся беше изцяло отдадена на изкуството и създаваше своите произведения от сутрин до вечер. Много й харесваше архитектурата на Рим…

Разкажете ни още малко за Маруся преди да дойде при Вас в Рим, за нейния софийски период.
Тя знаеше много добре френски език, понеже с нея сме ходили на френска забавачка. И можеше да завърши френска филология, но повече от всичко искаше да учи текстилно изкуство в Художествената академия. Затова не се отказа и кандидатства седем поредни години, докато я приемат. Междувременно работеше на летището и там използваше знанията си по френски. През последната година от нейното следване, в Академията дойде професор Марин Върбанов, който оказа огромно влияние върху нея. Той умееше да види уникалното у всеки студент и знаеше как да го развие. Осъществяваше специфичен диалог с всеки студент и успяваше да извлече неговия вътрешен натюрел.
Това е съвършеното преподаване. Защото има случаи, в които още от самото начало учителите ти създават страхове. Например, аз тук винаги съм имала преподаватели, които никога не са претендирали и изисквали от нас да правим неща, които не са в нашата природа. Но съм имала и такива учители, които налагат нещо чуждо, непривично за теб и така създават артисти–шаблони. Публиката веднага усеща фалша, защото артистът няма сила, без значение в коя област на изкуството се реализира…
Със сестра ми сме били много щастливи – тя с нейния професор Марин Върбанов, който пристигна от Франция, Австралия и беше с освободен дух. И веднага усети студентите с подобна на неговата чувствителност. Изключително щастие е да попаднеш на такива хора в началото на творческия си път…
По време на следването си, тя купи голям вертикален стан, който заемаше почти цялата стена в софийския й дом. Именно на него създаде своите монументални стенни пана, беше направила дори тъкана икона от текстил… Когато дойде в Италия, поради липса на стан, „тъчеше“ с хартия, преплиташе я по особен начин и се получаваха страхотни неща.
Сега подготвих една изложба, в която използвах техниката на моята сестра. Когато тя дойде в Италия, нямаше стан и един професор я попита дали не й липсва станът. А тя му отговори: „Професоре, може да се тъче с всичко“. И започна да „тъче“ – да преплита с хартия. Станаха изключително красиви картини и съм ги подготвила за изложба. Неприятното е, че има и такива артисти, които копираха техниката й и я използваха твърде опростено, дори без да преплитат – това е толкова обидно, с всичките възможности на тази техника. А като си помислиш, сега на компютър може да се направи всичко. Защо трябва да използваш тази уникална техника и да я изкривиш?!…

Кога се роди вашият изключителен тандем? Как стана така, че Вие направихте професионален завой и започнахте да творите в областта на малката текстилна пластика?
Дълги години ние двете живяхме разделени – по-точно девет години. Аз отидох в Рим на 24-годишна възраст (през 1980 г.) и започнах да уча в Музикалната академия „Санта Чечилия“. После ходих по различни фестивали, правих кино, занимавах се с оперно пеене и бях кореспондент на радио „Христо Ботев“. А Маруся учеше в Художествената академия в София, специалност „Текстил и мода“ – през това време общувахме само чрез писма и по телефона.
Първата й изложба в Италия организирах след промените през 1989 година, когато тя дойде с 36 гоблена – за тази изложба вече стана дума. Помня, че и двете имахме страх – дали ще се познаем, не знаехме колко сме се променили. Оттогава започнах да организирам нейни изложби в Италия.
А моето първо участие с текстилна пластика в чужбина беше в Германия и имах голям успех още с първото си произведение, което сега е притежание на едно кметство там. Представляваше яйце от сизал, дълго около 20 сантиметра, в оранжев слънчев цвят и с деликатни преливания на цветове отстрани. На фестивалите на малкия текстил ни задължават да се побираме в определен размер – 10 х 10 см, например, или 7 х 7 см. Максималният размер на произведението трябва да бъде до 20 см. Всеки конкурс си има своя регламент…
И така, малката текстилна пластика ме завладя…

Колко е популярно текстилното изкуство в Европа и света? Не бих казала, че и тук в България често можем да видим подобни изложби…
За текстилното изкуство знаят малко хора. Повече се знае за занаятчийството, но самото изкуство като такова не е познато. Постепенно в Европа текстилният занаят става изкуство, по-специално в скандинавските страни, Франция, Англия, Испания и Германия – произведения от текстил се излагат в най-големите музеи, стават притежание на частни колекции. В Италия не са много артистите, които се занимават с текстилно изкуство. Обикновено е познат гладкият стенен килим, с техниката на гоблен…
Маруся правеше големи, Текстилните скулптури
на Маруся и Таня Калимерови, стилът й е 3D, така да се каже, като скулптури от текстил, много внушителни. Впрочем, тя откри свой собствен стил на основата на бръчника, но го разви като своя техника. Много е интересно, защото никой не може да разбере как се прави това. Италианците непрекъснато ни питаха как се прави това, предполагаха, че слагаме някаква метална основа, за да седи „скулптурата“ изправена. А тя не слагаше нищо в основата, но тъчеше всичко на стана си в София, с него вършеше чудеса.
В света на текстила всичко е толкова фантастично! Но и този, който гледа, трябва да има любов и любопитни очи, за да му е интересно. Това е скъпо изкуство – влагат се много пари в материали, след това текстилните пана трябваше да се боядисат – всеки автор има своите цветове… Това е дълъг процес и всичко има цена. Но хората не знаят колко труд, време и посвещение трябват, за да се получи тази цветна вълшебна приказка…
Знаем от историята, че навремето е било много разпространено една благородническа фамилия да подарява гоблени на друга – това е било знак, че фамилията заема високо място в социалната йерархията, ако има гоблени вкъщи.
Това, което Маруся правеше, не беше точно гоблен, понеже е 3D и е много атрактивно и експресивно изкуство, нещо подобно на скулптура. Французите го наричат „тисаж кюльте“ („тесути скулпити“ на италиански) – скулптура, която виси на стената. Такова стенно пано в една къща създава абсолютно друга атмосфера.

Може би такива стенни текстилни пана изискват по-големи пространства. Доколко хората притежават такава естетика и слагат на стената си вашите произведения?
Преди години държавните институции купуваха много произведенията на Маруся – три български министерства притежават нейни творби, могат да се намерят и в Националната галерия, в НДК, В БулБанк. Навсякъде по света, редица частни колекционери притежават нейни произведения. Например един колекционер от Франция, който купи после и някои мои творби. Той имаше огромна къща, направо палат във Франция, ходили сме там с Маруся много пъти. И още на стълбите има наши текстилни скулптури, а също и гоблени по стените. Човекът притежаваше складове с климатици и много хора работеха за него. Той колекционираше творби от най-големите световни художници, Пикасо, например…
Човекът почина и мислехме с Маруся да му направим омаш (възпоминание), да му посветим изложба, понеже беше един от малкото хора, които истински ценяха текстилното изкуство. За съжаление, такива хора не са много по света. Много холивудски артисти колекционират текстилно изкуство в античен стил, понеже имат огромни къщи, вили, резиденции. А за съвременно текстилно изкуство има съвсем малко колекционери. През последните години има възраждане на текстилното изкуство, особено във Франция, където правят много текстилни изложби…
Почти не съществуват в света изкуствоведи, които да анализират и да се интересуват дълбоко от текстилното изкуство. Това са обикновено артисти, които имат интерес и към историята и познават творчеството на други артисти като тях в тази област. Много често привличахме специалисти-изкуствоведи от други области и някои от тях са щастливи, че намериха едно уникално неизследвано поле в изкуството. Но те са много малко, а трябва да се учи много, понеже изкуството е много специфично.
Интересно е, че хората обикновено си тръгват от нашите изложби щастливи и се чувстват обогатени и развълнувани, отнасяйки хубава емоция и чувство, че са се доближили до едно изкуство, което не е много популярно. Имаше хора, които следяха кога сестра ми ще има следваща изложба – още от самото начало на нейния творчески път. И винаги идваха на наши събития – така – създаваш не само изкуство, но и прекрасни емоции и диалог с много хора. Сега живеем в трудни времена, особено за хората, които се занимават с изкуство.

Вашата индивидуална и обща творческа биография е завидна. Разкажете ни за многобойните ви изложби в България, в Италия и по света.
В София обикновено правехме изложби със Съюза на художниците на „Шипка“ 6. Имаме много заснети филми и репортажи от БНТ, телевизията ни следеше, когато имахме изложби в България. Имаше период, в който Маруся ръководеше секция „Текстил“ към Съюза на художниците и непрекъснато организираше изложби.
По-късно тя стана постоянен член на есенния салон на „Гран Пале“ в Париж, построена за Парижкото изложение през 1900 г. Когато честваха 100 години от откриването на прословутата изложбена зала, бяха включили в експозицията и произведения на Маруся…
През 2005 г. започнахме заедно да правим изложби, като междувременно аз участвах във фестивали по света с малки пластики от текстил и коприна – в Америка, Австрия, Германия, Унгария… Текстилното изкуство е много елитно и има малко артисти, които са му се посветили. А сестра ми, макар да беше мъничка на ръст, правеше големи гоблени.
Фантастично е, защото ние двете се допълвахме. Най-напред започнахме да организираме заедно изложби в Министерството на културата в Италия. Работехме заедно в ателието, но всяка една от нас си имаше свой стил. За всички външни хора беше много чудно това, че ние работехме заедно в едно и също пространство, но не си влияехме една на друга. В такива случаи, искаш – не искаш, вземаш нещо от другия. А при нас не беше така. И двете имаме много силни характери и индивидуалност.
Моите произведения съществуват като малка пластика. Интересно е, че когато правехме изложби в Министерството на културата в Рим, идваха студенти от Университета по архитектура, които буквално изследваха моите малки текстилни „скулптури“ и ги възприемаха като макетчета на големи архитектурни обекти. Тези проекти съм ги правила през 90-те години, тогава текстилът беше много традиционен.
През 1997 г. бях направила една голяма скулптура – за тогавашното време това беше супер авангардна работа. Артистът трябва винаги да антиципира, да предвижда времената, не бива да се повтаря, а да се стреми да стигне пръв преди другите. С моята сестра никога не сме обичали да вървим по утъпкани пътища, както и да се влияем от чужди идеи.
Правили сме изложби в най-важните музеи в Рим – в замъка „Сант Анджело“, Палацо „Валентини“, Палацо „Венеция“… Последната изложба беше през 2015 г. в „Ара Пачис“ – най-големия музей на Рим, където участвахме с две инсталации – „Пътят на надеждата“ и „Огънят на надеждата“, в които беше включен и гобленът на Маруся, който възпроизвежда икона на Богородица от Несебърската школа през XVI в.
Ние работим и с хартия. Осъществихме изложба в посолството, която не е правена специално за мястото. Но понеже използваме една специална японска хартия, създаваше се илюзията, че поставките за свещниците са от мрамор и че специално са направени за това място.
Както и в замъка „Сант Анджело“ – там всеки ден минават по 10 000 души от цял свят. Предоставиха ни седем малки стаички, свързани една с друга, в които да направим изложбата. Боядисали са стените бели, само горната част са оставили така, както е била нарисувана. (Има един таен пасаж, който преминава от замъка „Сант Анджело“ във Ватикана…) И тези картини, които ги бяхме изложили в посолството, и в замъка „Сант Анджело“, изглеждаха в същите цветове… Хората мислеха, че специално сме направили картините в тези цветове… Даже на една от стените открихме древна историческа рисунка със същите цветове като нашата скулптура, която сложихме пред стената. Журналистите писаха, че изкуството преминава от един век в друг, но винаги си остава изкуство…

За хора от вашия мащаб и широко мислене в областта на изкуството със сигурност има много нереализирани идеи… За какво не стигна времето?
Минаха вече 6 месеца, откакто я няма. Но болката е още много силна. На мнозина наши приятели тя липсва изключително много. Имаше чиста душа и с всеки имаше какво да си каже. До последно се бори за живота си, носеше надеждата до края и имаше много силен дух. Не я видях да пророни и една сълза. Не можахме да предвидим, че операцията може да ускори нещата към края. Имаше я болестта, но не сме я приемали като болест. Болката е още много силна и все още не мога да предприема някои действия за публикуване на архивите ни, все още това е нещо много съкровено, интимно.
Тя има много произведения, които все още не са показвани в изложби, понеже животът й беше посветен изцяло на изкуството. Затова искам сега да направим един център за текстилно изкуство, както си мечтаехме с нея. В Европа все още няма специално място за това изкуство, има музеи, църкви и прочие места за всякакво друго изкуство. Но и времената се промениха, още по-трудно става да осъществя тази наша мечта.

Общуването с Таня Калимерова създава усещане за непресъхващ извор. Не успяхме да си говорим за „Града на изкуствата“ – Париж, където двете сестри са пребивавали известно време и са вдишвали въздуха на свободното изкуство. Нито за невероятния шанс на Таня Калимерова да преживее творческия кипеж и да се докосне до работата на трима легендарни филмови режисьори, които едновременно снимат филми в студията „Чинечита“ – Франко Дзефирели („Травиата“), Федерико Фелини („И корабът пътува“) и Серджо Леоне („Имало едно време в Америка“)… Нито за другите изложби, размисли, срещи, хора и преживявания… Отлагаме неохотно този разговор за следващата среща. Оставам с чувство на пълнота, сякаш съм намерила съкровище.

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*