Божият промисъл за човека и света

в Брой 6/2020 - Кой е Христос в Литургията/Думи за прочит

Според християнското учение, въпреки греха на човека и бунта му против Бога, Бог не го е забравил. Свещеното Писание свидетелства, че Бог постоянно промисля и се грижи за човека. Това постоянно действие на Бога в Църквата се определя като „промисъл”. Чрез Своя промисъл Бог управлява мирозданието. От Неговото внимание не може да отбегне и най-малката проява в света. Картинно в Евангелието Иисус Христос говори за ценността на всяко Божие творение и най-вече на човека: „Не пет ли врабчета се продават за два асария? И ни едно от тях не е забравено от Бога. А вам и космите на главата са всички преброени. И тъй, не бойте се: от много врабчета вие сте по-ценни“ (Лука 12:6-7).

Когато съвременният човек, образован да мисли преди всичко рационално и да подхожда така към всяко явление в света, си задава въпроси относно Бога, той малко или много, осъзнато или неосъзнато изхожда от предпоставки, които не са духовни, които нямат своя произход от непосредствен духовен опит. Те са преди всичко наследени, обусловени от рационални доводи, философски хипотези или естественонаучни теории, най-често придобити от днешната образователна система.

Същевременно в днешното търсене на Бога посредством опити за научни доказателства[1]и рационална аргументация има нещо трагично, езическо, близко до Каин. То недвусмислено говори за голямата отдалеченост на човека от Бога. Човекът иска сам да стигне до Бога – без да се е разкаял, без да Му се е „извинил“. Той иска равностойни, преки отношения с Него – такива, каквито е имал преди грехопадението. Сякаш човекът постоянно се опитва да каже на себе си и на Бога: „Какво? Какво толкова е станало при т.нар. грехопадение? Аз бях прав тогава! Прав съм и сега!“ Гордостта му пречи да се примири с Бога. Този негов грешен подход не му дава възможност да види истински Бога, въпреки че Бог, Който е любов (1 Иоан. 4:8, 16) се обръща към човека, води го към спасение, стига той да желае.

Човекът, който не вярва в Бога, е затворил своите духовни очи, духовните си сетива. Духовната му слепота е единственото му основание да отрича Бога. Същевременно живеейки без Него той се страхува да не би да се окаже вярно, че има Бог. Като се бои да не се разкрие неговата самоизмама, човекът се озлобява. Той иска да махне от себе си мисълта за Бога (Дидро), да не мисли за Него – воюва срещу Него.

Въпреки отрицанието и нежеланието на човека да допусне съществуването на Бога, Бог промисля за него и се грижи за него. Като желае спасението му, Бог иска човекът да е подготвен не само за земния живот, но и за вечността. Затова му се открива в историята, но Той е отвъд историята, открива се чрез разума му, но Той е отвъд всеки човешки разум; открива му се посредством чувствата му, но Той е отвъд всяко чувство, открива му се и чрез сетивата, но Той е отвъд всяка сетивност; открива му се по много други начини, но Той е отвъд всичко това.

Поради тази причина – загубата на непосредствения опит в Бога, който е възможен само чрез истински духовен живот – днес човекът гради различни свои представи за Него, опитва се да Го обясни не на основата на духовния опит, а на основата на рационална аргументация[2]. И когато не може да Го постигне по пътя на рационални съждения, отричайки Го, той самоизмамно приема, че се чувства по-добре без Него. Така човекът отхвърля мисълта, че Бог се грижи за него, че промисля за целия му земен път.

Божият промисъл за човека може да бъде откриван от всеки един от нас, когато наблюдава и изследва себе си и собствените си постъпки. Това е непосредствен духовен опит, който лежи отвъд рационалната логика; той има своя собствена, духовна логика. Тя е по-широка от рационалната, всеобхватна е, и нейната сила произтича от вярата. Нещата, които рационалната логика не може да обясни, се обясняват чрез духовната. Всички откриваме в живота си събития и случки, които само ние можем да разберем и които важат само за нас. Често пъти неща, за които се борим упорито и жертваме какво ли не, а те не се случват, ги определяме като зло, нещастие и пр. С времето обаче, през погледа на годините и на нашето физическо и духовно израстване, откриваме, че това, което се е случило с нас, е за добро, а не е зло, както сме си мислили тогава. Упованието в Бога и оставяне на Него на последното решение се оказват по-добри за вярващия човек, макар и в момента да си мисли, че това е против него. Така човек придобива т. нар. религиозен опит, в който вярващият открива Божия промисъл за себе си.

Божият промисъл има не само субективна, но и обективна страна; тя обаче също така не може да бъде доказана по пътя на рационалната логика. За такъв промисъл говори Свещеното Писание, отците на Църквата, художествената литература. Към него може да се отнесе напр. разбирането за старостта, която обикновено се приема като зло. Отците на Църквата, обратно, смятат старостта за милост Божия към човека. С остаряването пред човека изникват основно две възможности: първо, да се опитва да не мисли за това, да „задържа” младостта, да се държи като младеж (което понякога се превръща в карикатура), да живее със спомените от миналото, което като невъзвратимо често води до униние, безсмислие и отчаяние[3]. И второ, да гледа напред (колкото и абсурдно да е това за невярващия човек), приемайки старостта като период на осмисляне и отчет на преживяното през годините, като подготовка за прехода към нов етап от живота – към живота след смъртта[4]. Могат да бъдат посочени още много примери.

Същата логика, която се открива по отношение на човека, намираме и за света. В началото на своето съществуване на земята, след като е сътворен, човекът чрез свободната си воля приема грешно решение, прави грешен избор – отдалечава се от своя Творец, тръгва по свой път и затъва в блатото на греха.

Повредена е не само човешката природата, но и природата като цяло. В човека настъпва униние и отчаяние.

Търсейки смисъл и не успявайки да го намери, той е на прага на отчаянието. За това свидетелстват много примери, както в класическата древна литература, така и във философията. Още Аристотел си задава въпроса защо почти всички умни хора страдат от униние. Подобно настроение се открива у стоиците и други философски течения. Същото е и в Свещеното Писание на Стария Завет (напр. Иов 3, в много псалми и на други места). Всичко това показва, че изборът на човека е изцяло грешен, трагичен – човекът е избрал смъртта (Бит. 3:3)! Въпреки това, Бог в безкрайната Си любов промисля за човека и без да насилва неговата свобода, му предлага път за спасение, води го към Себе Си, стига той да пожелае.

Върхът, завършекът на този промисъл, подадената „ръка” от Бога към човека и света е актът на въплъщението, смъртта и възкресението на Иисус Христос.

Бог изпраща Своя единороден Син да стане Човек, за да може човекът отново свободно да тръгне след Него, да Го приеме, да остави всичко земно и преходно, за да се спаси (Лука 14:24, 27, 33).

Този акт на безкрайната Божия любов отците на Църквата формулират в рефрена: „Синът Божий стана човек, за да могат синовете човешки да станат синове Божии”. Великият Божий промисъл по отношение на човека и света се свежда до това: Бог предлага на човека както свободно е приел грешния избор в зората на своето създаване, сега свободно да избере и окончателната си съдба. От него зависи да избере рая или ада, да бъде с Него или да живее без Него (Откр. 3:20). Това е последната, есхатологичната отсъда и тя се определя от окончателния избор на човека и света.

За целта Бог движи нещата в света по логика, която не е постижима за човека, но която не нарушава неговата свобода. Той го води и насочва по възможно най-добрия път, въпреки съпротивата на демоничните, тъмните сили и въпреки греха. Бог постоянно твори света и изненадва злото с нови, непознати за него неща.

Творческият процес на Бога, осъществяването на Божия промисъл, не са завършени. Те не са еднократен исторически акт, защото Бог е над историята. Сам Иисус Христос свидетелства за това: „Моят Отец досега работи, и Аз работя” (Иоан 5:17); „Ето, всичко ново творя” (Откр. 21:5).

Откъс от книгата „Между вярата и разума“, София, Омофор, 2020

Бележки:

[1]Напр. научните изследвания в ЦЕРН за произхода на Вселената.

[2]В православното богословие от времето на Отците се говори за два вида знание, свързано с Бога. За него пише о.  А. Князев: „Ние твърдо различаваме знанието за Бога и знаенето на Бога“, Князев, А. свящ.Цит. съч., с. 17.Знанието заБога е външно, дискурсивно-рационално, философско знание, изградено върху умствени спекулации и човешка логика. Знаенето на Бога е вътрешно, мистично, непосредствено, лично  духовно знание, което не може да се опише с представите и категориите на външното знание. Опитът да бъде изразено с тях е само бледа сянка (Ср. 1 Кор. 13:9-10, 12).

[3]Имах един приятел, финландец, лутеран, който ми разказа как дядо му, който бил много здрав физически човек и агностик, доживял до деветдесет и повече години и, не виждайки смисъл повече да живее, просто спрял да се храни. Така си отишъл от света.

[4]Това е оптимистичният поглед на християнството. Свети ап. Павел с нетърпение чака да се отърве от страдащото и болно тяло, за да влезе в новия живот, който е истински (2 Кор. 5:4).

Димитър Попмаринов

1 Comment

  1. Боже, прости ни,
    молим от Духа,
    умни стори ни,
    пъдещи греха,
    здраве прати на род,
    с правда дари народ!

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*