Божията майка

в Брой 4/2021 - Да се събудим отвътре/История и религии

В свещеното Писание има запазено сведение за Божията майка дотолкова, доколкото нейната личност се намира във връзка с историческата личност на въплътилото се Слово – на нашия Господ Иисус Христос. Но виждаме, че с историческото развитие на Църквата започват да се появяват и нови сведения за нея, които са извън свещеното Писание. Това е свързано с литургичната почит, която с течение на времето се развива към Божията майка. Тази литургична почит се наблюдава още в ранните векове – през първи, втори, трети век, виждаме как народът Божий започва да проявява една изключителна почит към Божията майка, за да се стигне до четвърти век, когато се появява дори течение в Църквата, което до такава степен величае Божията майка, че я издига до ранга на богиня. Църквата се разграничава от тази ерес; свети Епифаний Кипърски категорично говори против злоупотребата с богородичния култ. Това представлява опасност, пред която Църквата се изправя.

От друга страна съществува опасността от отричането на Божията майка. И затова Третият вселенски събор в Ефес (431 г.) декларира догматическата почит към Божията майка. Разбира се, значението на Третия вселенски събор е по-скоро христологично – там се постановява, че Христос е Богочовекът; отрича се ереста на Несторий. Но в същността си несторианството е христологична ерес. И виждаме как на Третия вселенски събор се постановява доктриналното значение на Божията майка в това, че тя е Богородица; и при вторият догмат на по-късен етап – в това, че в същността си тя е дева.

С течение на годините почитта към Божията майка изисква да се знае повече за тази, която е родила Бога. Защото ние, християните, се изправяме на молитва и в нея призоваваме Божията майка – както в личната молитва, така и в литургията. През IV в. свети Григорий Богослов в едно от словата си споменава, че християните още от ранната традиция призовават в личната си молитва Божията майка. И това е нещо естествено. Дори повече: в литургиите, които са най-важното литургическо свидетелство в Църквата, ние виждаме доктриналното значение на Божията майка – почитаме я заради това, че тя е Богородица. В същността си древните литургии са важни за нас, защото в тях се пази почитта към Божията майка като майка на нашия възлюбен Господ Иисус Христос. И вярващият раб Божий се моли на Божията майка, защото я почита.

В следващите векове богослужебната почит е свързана с личната почит, която всяко християнско сърце питае към Божията майка. В Църквата тази почит се увеличава и отново се повтаря ситуацията с ереста през четвърти век – опити за обожествяване на Божията майка, които се превръщат в проблем в римокатолическата църква, която въвежда нови догмати. В православната църква този проблем не е такъв. Да, съществува – през XIV в. някои от отците на Църквата изказват в словата си, които са част от традицията, много силни възхвали за Божията майка, но ясно се прави разликата – тя е Божия майка, а не богиня. Докато за съжаление при римокатолицизма тази разлика се стопява. И е съвсем разбираемо, че народът Божий търси сведения извън свещеното Писание на Църквата. Така стигаме до апокрифите, които допълват в известен смисъл Писанието.

За нас преди всичко е важно какво казва Писанието за Божията майка, защото именно въз основа на него говорят отците на Църквата. Те използват апокрифите, това е вярно; но ги използват разумно. Както казва един руски богослов и изследовател на Успение Богородично, те успяват да намерят зърното истина, което се съдържа в апокрифните текстове. Но по същество отците на Църквата и отците-химнографи, когато пишат по-късно химнографските текстове, се опират на апокрифните текстове много внимателно, като в основата поставят какво казва Писанието за Божията майка.

Стигаме до това какво казва Писанието, защото то е най-важният извор за нас. Може би трябва да започнем още с първата книга на свещеното Писание – книгата Битие. В нея се описва как след грехопадението Господ Иисус Христос говори за змията и същевременно за жената. Той казва: „Ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата.“ (Бит. 3:15) Отците на Църквата са категорични в своите тълкувания, че става въпрос именно за Божията майка, за боговъплъщението, за раждането на нашия Господ Иисус Христос. Това е семето на жената. И става въпрос за Божията майка като новата Ева. Ще видим, че и по-късно отците правят подобни паралели и тълкувания на този абзац, а и не само на него – на всички месиански пророчества, които се съдържат в Стария Завет.

Ролята на Божията майка е изключително важна, защото тя е родила Богочовека Христос. И виждаме, че още в първите глави на Библията става въпрос именно за Боговъплъщението, което има съдбоносно значение за цялото човечество, за целия свят.

Следващия абзац от свещеното Писание, който ще спомена, е отново от книга Битие – двадесет и осма глава, в която се описва сънят на Яков. „И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът ѝ стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея. И ето, Господ стои отгоре на нея и говори: Аз съм Господ, Бог на твоя отец Авраама, и Бог на Исаака; (не бой се). Земята, на която лежиш, ще я дам на тебе и на потомството ти; и потомството ти ще бъде като земния пясък […] Иаков се събуди от съня си и рече: наистина Господ е на това място, аз пък не знаех! И уплаши се и рече: колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни.” (Бит. 28:12-17)

Тази стълба небесна, по която слизат ангелите в съня на Яков, е всъщност Божията майка. Неслучайно свети патриарх Яков казва, че това е дом Божий. По-късно отците-химнографи в празниците на Църквата акцентират точно върху това. Много често ще срещнем как Божията майка бива наричана „врата небесна“, „дом Божий“, „небе“, „рай“… Ще срещнем аналогията с преминаването по море като по сухо, ще срещнем къпината, която гори и не изгаря… Това са все библейски образи, които се отнасят именно към раждането на нашия Господ Иисус Христос, и във връзка с това – към образа на Дева.

Един от важните текстове на свещеното Писание в тази връзка намираме в книгата Псалтир. Там има много месиански пророчества, но тъй като обикновено на богородичния празник се пее Псалом 44, искам да обясня защо се използва именно този текст. В него има месианско пророчество; конкретно стиховете, които се използват, са за Божията майка. „Царски дъщери са между Твоите почетни; застана царица Теб отдясно в офирско злато. Чуй, дъще, и виж, наклони ухо и забрави твоя народ и дома на баща си. И силно ще пожелае Царят твоята красота, защото Той е твой Господ, и ти Му се поклони. И дъщерята тирска с дарове и най-богатите от народа ще умоляват лицето Ти. Всичката слава на царската дъщеря е вътре: нейната дреха е със злато везана; в изпъстрена дреха я довеждат при Царя; след нея водят при Тебе девици, нейни дружки, довеждат ги с веселие и ликуване, влизат в Царевия чертог.“ (Пс. 44:10-16)

В известен смисъл тук се използва именно това месианско пророчество, което имаме към Божията майка – както Христос е небесен Цар, така и Богородица наричаме „царица небесна“. Това е епитет, който е използван в църковната химнография, за да покаже голямата слава – няма толкова доктринално, колкото възхвалително значение. Ние възхваляваме Божията майка като царица небесна, защото е родила Господ Иисус Христос; същевременно Царят е един. Това в църковната химнография е много често срещано и сърцето на вярващия го разбира.

Ще спомена и текста от Исаия, на който се опира и свети евангелист Матей: „Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил.“ (Ис. 7:14) В текста на свети пророк Иезекиил също се говори за Божията майка като за двери, през които вече никой няма да минава (срв. Иезек. 44:1-2 – бел.ред.). Смисълът в това е, че Богородица остава дева завинаги – присно дева.

По-късно, именно с девството на Божията майка се развива още повече богородичният култ. Свети Атанасий Александрийски още в ранната християнска епоха нарича Божията майка „модел на подражание“. След това отците на Църквата, когато пишат трактатите си за девството, търсят аналогии с Божията майка, и това се наблюдава дори в съвременния християнски свят. Божията майка е прототип на девството – тя е родила Богочовека, в раждането си е останала дева, и след раждането е винаги дева.

Когато свети евангелист Матей говори за раждането на Христос, той споменава пророчеството на свети пророк Исаия. Но в първата глава на Евангелието той говори как ангел се явява на мъжа на Мария – свети праведник Йосиф. Във връзка с това в свещеното Писание става въпрос именно за Божията майка. И когато Йосиф се кани да напусне Божията майка, ангелът му казва: „…не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго; тя ще роди Син, и ще Му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му. А всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който каза: „ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“, което ще рече: с нас е Бог.“ (Мат. 1:20-23) Ето, виждаме как свещеното Писание на Стария Завет се изпълнява в Новия Завет; как тези месиански пророчества се изпълняват. И тук отново е засвидетелствано как в същността си Божията майка има своето място дотолкова, доколкото е майка на нашия Господ Иисус Христос. Въз основа на това е последвалата почит и развилите се богородични празници през вековете.

Другите евангелисти, изключвайки евангелист Лука, не говорят толкова много за Божията майка. Въпреки че свети апостол и евангелист Йоан Богослов приема Божията майка при себе си според думите на Господ Иисус Христос „жено, ето син ти“ (срв. Иоан 19:26 – бел.ред.), той говори за нея много малко. Свети апостол и евангелист Лука е този, който говори повече за Божията майка. Той описва Благовещението – как се случва самото благовестие:

„Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. […] И рече ѝ Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край. А Мариам рече на Ангела: как ще бъде това, когато аз мъж не познавам? Ангелът ѝ отговори и рече: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий.“ (Лука 1:28-35)

Ето доктриналното значение на Божията майка – тя ражда Сина Божий. Затова е Богородица.

Съгласието на Божията майка е също много ясно предадено от евангелист Лука. Въпреки че се страхува и по човешки се смущава, тя казва: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38). Макар от смирение да се стреми да бъде въздържана към това благовестие, тя дава своето съгласие, за да може да стане Боговъплъщението. В нейно лице, както интерпретират отците на Църквата по-късно, с нейното „да“ всъщност казва „да“ целият народ Божий; и затова е възможно Боговъплъщението. Нейното избиране е от века, още преди тя да се роди – тя е избран съсъд Божий, както казва самият евангелист.

Това са може би най-важните свидетелства в Новия Завет. След това Божията майка има много малка роля, по-скоро възпитателна за Господ Иисус Христос, доколкото тя е Неговата майка. Виждаме присъствието ѝ в Йерусалим на обрязването на Господ Иисус Христос на четиридесетия ден, което е друг богородичен празник; виждаме Божията майка и при Кръста Господен, в страданията на нашия Господ. И след това вече на Петдесетница. Това обаче за народа Божий са недостатъчно сведения; той иска да знае повече за майката на Този, Който е спасил човека. Затова когато богородичните празници се появяват във времето, те по-скоро се опират в разумна степен на апокрифите, които дават нови исторически сведения за майката на нашия Господ Иисус Христос. Винаги в химнографията срещаме едно покритие, независимо за кой богородичен празник става дума. Когато отците на Църквата произнасят своите слова на празниците – ясни свидетелства за богородичната почит – винаги има разумно използване на апокрифните текстове.

Апокрифните текстове са много интересни, но отците на Църквата не ги приемат напълно; отнасят се с изключително внимание към тях. Защо? Защото в тези текстове се съдържат и сведения, които са сгрешени, и Църквата се разграничава от тях. Но отците на Църквата, както и отците-химнографи, използват някои от сведенията, съдържащи се в апокрифите. За богородичните празници решаващо значение има Протоевангелието на Яков от II век. Самото Протоевангелие описва живота на Божията майка до Благовещението – зачатието ѝ, раждането ѝ, въвеждането ѝ в храма. Описано е особено подробно раждането на Божията майка – как праведните Йоаким и Анна се чувстват низвергнати от израелския народ за това, че нямат чада; описва се срамът, който те носят; отдалечаването на свети Йоаким, за да се моли четиридесет дни; молитвата на Анна, която вижда птичка с нейните рожби… Това са елементи, които по-късно виждаме в химнографските текстове и в словата на отците: свети Григорий Палама ги използва, химнографите ги използват…

Празникът Рождество Богородично се появява са първи път през VII в., но за него има и по-ранни сведения – споменава го свети Андрей Критски, свети Йоан Дамаскин произнася слово за него. Те отново използват елементите, за които споменах преди малко: говори се за безчадието на свети Йоаким и Анна, както и за молитвата им. Химнографията, като прославя Божията майка, същевременно акцентира именно върху това как чрез молитва свети Йоаким и Анна изпросват Божията благодат.

Освен празника на Рождество Богородично съществува друг празник – Въведение, който също се опира на Протоевангелието. Тук отново се използват апокрифни текстове от отците-химнографи за това как Божията майка е въведена в храма. Отците на Църквата стигат по-далеч – те не само говорят за въвеждането в храма, но и за Святая Святих. Свети Григорий Палама през XVI в. категорично говори за въвеждането на Божията майка в Святая Святих.

Друг празник – Благовещение на Божията майка – отново се опира на апокрифни текстове, защото Евангелието не посочва къде е станало, но от апокрифния текст знаем, че това се е случило на кладенеца, където се явява ангелът на Девата. И след като се изрича благовещението, апокрифният текст ни пренася в дома на Божията майка в Йерусалим. Този празник също е сравнително древен – неговата почит започва в Църквата от VII в., но иконописи със сцени от Благовещение Богородично срещаме много по-рано – има ги още в една от катакомбите на Рим (II в.), а свети Атанасий Александрийски също говори за Благовещението, както и следващите отци на Църквата – свети Йоан Златоуст, свети Йоан Дамаскин. Всички говорят именно за Благовещението, като му придават доктринално значение – ние почитаме Богородица, защото тя е майка на нашия Господ и е казала „да“ от името на целия народ Божий.

Последният празник, върху който ще се спра накратко, е Успението на Божията майка. Както виждате, празниците са структурирани така – започва се от раждането на Божията майка, след това са Въведение, Благовещение и Успение. Аз поставям акцента върху Успение Богородично дотолкова, доколкото за ранната църква има значение смъртта на мъчениците. Както се пее в тропара на празника на Божията майка, ние я почитаме, защото чрез успението ѝ я прославяме. Същия акцент намираме и при светиите; това се различава, разбира се, от Господ Иисус Христос, Който „със смърт смъртта разруши“.

Успение на Божията майка има в няколко апокрифни традиции. Това, което е интересно, е клончето, което се дава от архангела преди смъртта на Божията майка като донесено от Рая, защото тя ще отиде в Рая; как апостолите са преместени по чуден начин на облаци, и как Божията майка е взета с тялото и духа си на небето… Всички тези елементи се намират в апокрифните текстове. Отците на Църквата ги възприемат, защото те са онова зърно истина, което се съдържа в традициите на Църквата. Възприемат ги и отците-химнографи; иконописните сцени също отразяват тези текстове и те стават традицията на Църквата. По този начин Църквата показва почитта си към Божията майка в разумни измерения; Божията майка не е почитана като богиня в нито един от текстовете, дори в Успение Богородично, когато е взета на небето. В този момент не се говори за това, че Божията майка е богиня, а че това е слава, която Синът въздава на майка Си.

Успението, или смъртта, се отнася към цялата християнска традиция. При Божията майка то има разширено значение, но в същността си успението е не само за Божията майка. Ние празнуваме и успение на свети Йоан Рилски, както и на други светии. Църквата започва да празнува не раждането на светиите, а раждането им за новия живот, който става в смъртта. Смъртта има значение дотолкова, доколкото там започва новият живот за всяка човешка твар. Дори някой да е светец, той не се почита, докато е жив, а когато отиде във вечния живот. По същия начин се почита и Божията майка, но с тази разлика, че при успението ѝ ние празнуваме не само нейното отиване към Христос и това, че тя вече е непрестанно с нас чрез своята молитва, но и факта, че Божията майка е първата възкресена личност. В химнографските текстове се говори как тя е взета с тяло на небето; за нейното възкресение. Тук народната и църковната почит към Божията майка се изразяват в нейната смърт и в нейното възкресение. Празникът е едно особено послание, което Църквата отправя. При Божията майка имаме Опело Богородично; в него отново намираме текстове, които говорят за нейното възкресение.

В Църквата празнуваме смъртта и Възкресението на Господ Иисус Христос, защото те имат доктринално значение. По отношение на Божията майка, въпреки че тези текстове говорят по същия начин за смъртта и възкресението ѝ, акцентът на посланието е, че има не само смърт, но и възкресение.

Въпросът къде е гробът на Божията майка няма доктринално значение за Църквата. Вярващото сърце на всеки иска да знае къде е гробът на тази, която е родила Господ Иисус Христос. Но моето лично мнение е, че това не трябва да има толкова голямо значение, защото сме на границата да стигнем до сравнения, да се размият червените линии между Божията майка и нейният Син. Божията майка е почитана като царица небесна, над всяка човешка твар и над ангелските сили. В стремежа си да намерим нейния гроб стигаме до въпроса дали тя е претърпяла смърт и дали е възкръснала. Съществува опасността: Христос има гроб, от който е възкръснал, и тук ние може да достигнем до това да размием границата между Божията майка и божествения ѝ Син. Въпреки че има места на поклонение, ние трябва да сме много внимателни към тази почит, защото лесно може да се заличи разликата – по-скоро във възхвалителен, не толкова в доктринален смисъл.

Богородичните празници започват от един древен богородичен празник – най-древният християнски празник, който се е празнувал на 15-ти август. По-късно едно от древните свидетелства, достигнали до нас, говори именно за замяната на този празник с Успение Богородично. А самият празник, който се е отбелязвал тогава, се премества на 13-ти август. Ето още едно потвърждение, че в традицията празнуваме смъртта. Божията майка има много ясно място – тя винаги като че ли стои в сянката на своя Син. Това виждаме и по отношение на празниците. Древната църква празнува много тържествено Рождеството на Господ Иисус Христос с нощна литургия. И на следващия ден се празнува Божията майка. Практика, която продължава и до ден днешен – ние празнуваме Рождество Христово на 25-ти декември, а на 26-ти декември отбелязваме Събор на Пресвета Богородица. По този начин Църквата чрез празниците си потвърждава значението на Божията майка – тя е до нейния божествен Син.

*В публикацията са използвани български икони от музея в криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски“

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 4/2021 - Да се събудим отвътре

Отиди горе