Благодатта на „Адамовия плач“

в Брой 5/2015 - За лошите навици в Църквата/Думи за прочит

Послеслов към книгата „Писма до Русия“

И двете писма, които в тази книга затварят кореспонденцията на архимандрит Софроний със сестрите му Мария и Александра (Шура), носят нескрита и стояща в гърлото горест и печал: човешкият живот върви към земния си край.
Използвам края на тези писма като своеобразна рамка на послеписните ми ескизни бележки за книгата „Писма до Русия“.
„И ето, скъпа Шура, аз прахосвам годините си, силите и времето си, за да дам, макар и на малцина отчаяни, утеха… Твой Софроний“. – Годината е 1969-а (писмо 77).

Не само краят на писмото на отец Софроний, с достойната за зрялата му мъдрост безпощадна равносметка, а цялото писмо е пронизано от неотстъпните му страдалчески размисли за „тъмните петна“ в неразкаялата се човешка душа, за трагизма на „подивелия“ свят, безмислието на материалния стремеж на младите, а оттам – и

за „духовния рак“ на съвремието – отчаянието, за все по непосилната динамика на живота с „проклетото му бързане“…

Неслучайно цитирам годината на писмото – 1969, октомври. Преди близо половин век духовната прозорливост на отец Софроний бе провидяла неизбежната картина на съвременния свят – светът на днешния ден, все пак някак променен, но в тревожна и плашеща посока…
Бистрата прозорливост на отец Софроний е плод на изнурителната борба със страстите, на покайния плач в светогорското усамотение, на духовната му разсъдителност, но преди всичко е дар на благодатта.

Четенето, а особено работата върху епистоларна книга носи особено сърдечно очарование. Заради интимната изповедност в писането на писма. Заради „аз“-формата и общуването (в случая) на „ти“. Както общуваме с Бога.

Човек може да говори и пише за и от себе си и в първо лице множествено число – „ние“: като говорене и писане от името на катедра, сан, титла и уважението към тях, или като скрит израз на скромност, или като своеобразен апофатичен израз на смирение. – Така отец Софроний пише на места в първата част на книгата си „Старец Силуан“.

cover-rusiaВ „Писма до Русия“ е точно обратното: аз-речта, аз-словото е мяра на скромността на „аз“-а (не на „Аз“-а!), на споделеност, на изповедността на брата и духовника. Спомените от миналото, разказите за настоящото му битие, размислите, впечатленията от пътувания, духовните поучения до сестрата, ненатрапчивите братови съвети и препоръки, без преднамерено високоумие – всичко съкровено е изведено и до дълбоко богословско осмисляне.
Ала над всичко остава горестното страдание на духовника за падналото човечество, за непостижимия мир в света, за крехката и ранима любов, а така също и копнежната му скръб по „гълъбово-синьото Небе с неговата прекрасна Тайна“…

Когато започвах превода на книгата, един приятел възкликна: нима остана нещо от отец Софроний неиздадено на български!? – Да, останало е. И много повече.

Слово, служение, молитвеност, опит, мъдрост, памет.

„Всичко отдавна вече е казано“. – Архимандрит Софроний вече е написал и издал книгите си, своевременно са преведени на много езици, на български език също. Знаем отец Софроний – вече старец Софроний – и от срещите ни с архимандрит Захариас (Захару) и неговите беседи. Знаем стареца и от фотографиите му с почти непоносимия пронизителен поглед на мъдър проницател, който разпознава душевни глъбини и вселенски далнини, поглед на съзерцател на „дивното синьо небе“, поглед светлолетящ, благостен и многострадален, с очи на сърдечно-умното познание, очи изсушени от „плача на Адам“…
Да познава човека, да влиза в душевната му съкровеност, да умее да го разбира и наставлява – „това отдавна е мой идеал.

И не е ясно как точно се случва, аз ли влизам в сърцето на другия човек, или приемам човека в себе си, в сърцето си …“ – споделя отец Софроний в едно от писмата.

Както огънят и желязото.
„Да ти кажа, не се мисля за „писател“. На това поприще стъпих случайно, това не ме прави „писател“ (писмо 11). По повод многото окуражаващи отзиви за една от неговите книги му се е мярнала мисълта да продължи, но „никога не съм се подготвял за писател“.

„Скъпа Мария!.. Пиша ти разбъркано, безредно, обикновено така се получава. Впрочем, писмата не са литература за следващите поколения… В известен смисъл даже е по-добре – има повече истина и правдивост при цялото неподредено и безразборно изложение. При мен същото е и с книгата, и със статиите. Подобно е и с молитвата. В края на краищата, утешавам се, че и в псалмите и в други пророчески творения също няма логическа последователност и литературна свързаност. Даже и в творенията на великите отци няма особена схоластична система, ако, разбира се, под система се разбира известен ред на изложението или на представения материал, а не дълбокото вътрешно единство на познанието…“

При цялата спонтанност и привидна снизходителност към писмовния си маниер, в писмата на отец Софроний, едно след друго, все по-ясно се долавя съзнанието му за значимостта на тези послания. И въпреки че вече „отдавна всичко е казано“, писмата му остават  и „литература за поколенията“, и съкровено духовно и нравствено четиво. Дори и за големия си труд „Старецът Силуан“ отец Софроний казва:

„Главната ни задача не е литературната изкусност, а възможно най-точният „духовен портрет“ на стареца подвижник…“

В „Писмата“ се чувства онази напрегната „граничност“, върху която протича животът на отец Софроний, онази умно-сърдечна „граница, която не могат да доловят никакви микроскопи, дори електронните“; все по тънкия ръбец между „този“ свят и „другия“ свят протича и писмовният диалог между него и сестрите му, между вглъбеното духовно изяснение на стареца и душевните болки и търсения във всекидневния живот на близките му в Русия…
Отец Софроний споделя, че не се надява в този живот да успее в писмата си и изобщо в словото си да се издължи за всичко, което е получил като привилегия на живота си… „Търсих волята Божия нелеко и с голям душевен труд и молитва… Повече от двадесет и пет години отдадох на служение на всеки и на всички, които имат нужда от мен… Прекарах половин век в напрегната молитва за света. Състарих се, но вече нямам надежда в дните на живота ми тук да видя онова, за което тъй упорито се бореше душата ми: за мира в целия свят, за братството между хората, за обединението на всички в благородната борба с единствения и общ за всички ни враг – смъртта…“ (Писмо 34). – А така му се е искало в края на живота си да види плода на своите въжделения, а именно: по-добра участ, по-добра съдба за човека!

Духовна и сърдечна пълнота намерих за себе си в кореспонденцията на отец Софроний със сестрите му. Превеждайки словото му, самата аз някак си ставах сестра за писмата му.

И ми се искаше всяка негова дума да запазвам в сърцето си изписана с главна буква – тъй както стоят в книгата от него подчертани думи: Мир, Свят, Молитва, Любов, Сърце, Живот, Истина, Вяра, Смисъл, Битие, Небе, Тайна…

Искаше ми се и да се пренеса в неговия храм, който той с умиление нарича „нашата църквичка“, когато отслужва светата Литургия и отправя съкровената си молитва „за мира в целия свят“ – неговата подвижническа и свещеническа словесна жертва за греховете, за моите и твоите, и за спасението на света. В едно писмо отец Софроний описва как произнася ектениите с тих глас, в приглушената светлина, при съвсем тихо-тихо пеене, как никой от хората в храма не помръдва по време на служба. Такава тишина и кротост, че другите храмове му се стрували прекалено шумни… „Ето тук чета молитвите, които ти изпращам – пише до Мария. – Започваме в осем сутринта по тукашното време. Ако искаш, и ти можеш по-отблизо да участваш мислено в нашите служби… Неотстъпно ви имам в молитвите си…“

В края на тази книга в раздел „Приложение“ са поставени пет петици литургични молитви, съставени от отец Софроний. Всъщност,

молитвите не могат да са приложение, те са сърцевина.

Както храмът е сърцевина на обителта. Съставил ги е, обяснява в едно от писмата до Мария, като се е опирал и е заимствал от други „вековни литургически молитви, тайни и не тайни“, за да се оживи внимаването, понякога притъпено от повтарянето на едни и същи слова. Защото „Литургията трябва да живеем като истински божествен Акт, вместващ не само този видим свят, а и отвъдния, излизащия безкрайно извън всяка пределност. Но ако човек не задълбочава познанията си в това отношение,.. лесно може да превърне Литургията в навик, който е умъртвяващ и опустошаващ, или просто в детайл от благочестивия ни бит“…

Есхатологичните предчувствия на отец Софроний за горестните съдбини на света са пронизани от неговата мъдра в Бога надмирна прозорливост и, уви, напълно отговарят на нашето време. „Задъхвам се до ужас от представата за нашата съвременност, от непрестанните страшни насилия, убийства, от озверението на света. И това ли е човекът – венецът на творението?

Състарих се вече, но не предвиждам човечеството да стане поне малко „по-човечно“.

Да носиш в себе си почти век светлостта на другия, по-добрия свят, да знаеш, че той не е плод на въображението, а същинска реалност, да имаш съзнанието за „висшия смисъл, за последната цел“, за човека като образ на Абсолютния Бог; най-после, да си изплакал покайните сълзи на „Адамовия плач“, а навсякъде да виждаш духовния упадък на човека и света –  да си понесъл и отстоял този земен дял!  – това е дар на Божията благодат.
Един дълъг и не безболезнен подвиг.

Затварям последното включено в тази книга писмо на отец Софроний до сестра му Мария:
„Скъпоценна Мария! Съвсем се състарих. Ако ми е съдено да доживея до септември, ще бъда на деветдесет… Ти живей, чудна и драгоценна, заради мене. Потърпи още в този свят и се моли…
Разбира се, живеем в страшна епоха.
Моли се, радвай се и вярвай, че любовта ми е дълбока и вярна.“

И защо ли след края на това писмо не сдържах сълзите… Почувствах онзи съдбовен миг, в който всяка „кореспонденция“ между хората свършва, а някое писмо остава последно. И в него навярно ще бъдем свише окуражени да приемем изхода (отшествието) от този свят именно като особено тържество, като велико събитие на живота ни, както ни окуражава старец Софроний.

Венета Дякова

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2015 - За лошите навици в Църквата

Отиди горе