Не знаем много за него. Фрагментите от живота му не са достатъчни да нарисуваме картината на неговия живот с всичките му багри. Личността му не е толкова значима, колкото й е нужно на историята, за да обърне към него благосклонното си лице. Но той – библиотекарят на края на България, живее във време, което очертава силуета му. (Или може би „началото на България”, както винаги възразяват силистренци, защото „оттук започва родината”.) Историята не винаги е изрядното огледало, в което се отразява величието. Изкуството да си в центъра на прожекторите не винаги е изкуството на значимостта, понеже в Божиите очи е различно. Все пак, когато мисля за Диоген Вичев – библиотекарят от Силистра, виждам живота му като в черно-бял филм. Виждам малки къщи с олющени мазилки, пусти улици, румънски полицейски патрули и сянка на мъж с голяма гърбица. Чувалът с книгите на гърба му сякаш се е сраснал с него. Тази сянка ще я виждаме непрекъснато през целия ни разказ за онези времена в Южна Добруджа, преживяла две балкански и две световни войни, но най-страшната от тях и най-продължителната е борбата за правото на един народ да знае кой е и как се изричат на собствения му език изконните човешки мъдрости. Но нека да влезем във „филма”.
•
1913 г., Бакаловото кафене в центъра на град Силистра. Влизат мъже и си поръчват кафе. По лицата им има загриженост, няма я предишната оживеност и весела глъчка. Разговорите са предпазливи и пестеливи. На 29 юни, на връх Петровден, в града е установена румънска власт. За кратко целият живот на силистренци се преобръща – българският език в училищата е забранен, в църквата се служи само на румънски език. Новата власт издава заповед да бъдат унищожени българските книги.
Сред мъжете в кафенето е Диоген Вичев – библиотекарят. Към него приближава мъж, с бързи жестове взема подадената от Диоген книга и я скрива под палтото си. След него идва втори, трети… Единственият светилник за българска просвета и култура в мрачните години на двете румънски окупации на града са българските книги, които Диоген Вичев пренася на гръб в чували по тавани и мазета на близки и приятели, за да ги скрие от казионната власт.
На втория етаж в Бакаловото кафене са скрити книги. Пред кафенето спират въоръжени румънски жандарми. 12 май 1915 г., ден след като силистренци честват деня на светите братя Кирил и Методий. Докато собственикът на заведението разговаря с тях, Диоген Вичев спуска от втория етаж на кафенето книгите по дъска, както се спускат тухли при строеж на сграда. Няколко мъже ги пълнят в чували и ги скриват на тавана на румънската префектура – най-сигурното и най-дръзкото скривалище.
„Бай Диоген”, „дядо Диоген”, „библиотекарят”, „вечният библиотекар”– така е познат той на съгражданите си. Диоген от Силистра държи в ръката си книга в продължение на шест десетилетия. Тя е неговата светлина и грижа. За него поколенията казват: „Като в книга с посивели корици е затворен животът му”.
Диоген Вичев е роден на 14.02.1874 г. в Силистра. Коренът му е от с. Драгоево, Шуменско, където се разиграва действието на „Нещастна фамилия” от Васил Друмев. Семейството се установява в Силистра, но не след дълго трима от петимата братя са принудени да избягат в Браила и стават хъшове. Иван, бащата на малкия Диоген, се връща в Силистра само за да вземе със себе си съпругата и малкия си син.
И петимата братя се включват в Освободителната война (1877–78 г.) Ангел и Стоян загиват в боевете при Шипка, Тодор – загива при Плевен. Иван и Димитър оцеляват и доживяват Освобождението. Със семействата си се връщат в Силистра.
Подслонът, който дава румънската държава на българските революционери по време на национално-освободителните борби, се оценява положително от нашия народ. Стотици възрожденски дейци намират убежище в румънските градове. Румъния дори понякога толерира и финансира българското революционно движение. По време на Освободителната война (1877–78 г.) северната ни съседка участва със 125 хилядна армия, от които приблизително 10 000 румънци загиват при Плевен, Видин, Оряхово. Преселенията вследствие на руско-османските войни през 19 в. водят до установяването на десетки хиляди български семейства на румънска територия, които успешно се интегрират отвъд Дунав. В страната действат множество български организации, училища и църкви. Всичко това обаче се променя коренно след възстановяването на българската държавност.
Старият хъш Иван иска да види сина си „голям човек” – офицер или учител. Диоген завършва педагогическото училище в Силистра, открито през 1890 г. Силистренци наемат архитект чак от Виена и се включват кой с каквото може в построяването му. Коста Карагеоргиев например докарва чамови дъски чак от Будапеща. Сградата е в стил виенски барок, с часовникова кула, над която се извисява статуята на Прометей. Тук се готвят учители за цяла Добруджа. Броят на учениците понякога достига до 400.
Диоген Вичев продължава образованието си в Пловдив, където учи две години, след което постъпва във Военното училище в София. Но той не иска това. Военните порядки му тежат. Завръща се в Силистра и става общински чиновник. Пише служебни писма, изпълнява чиновнически задължения, но и там не намира мястото си. През 1899 г. Диоген Вичев е назначен за библиотекар в градската община, където намира истинското си призвание. Книгите стават негова съдба. Той поема по-късно и ръководството на библиотеката при читалище „Доростол”.
До 1913 г. Силистра се превръща в столица на периодичния печат в Южна Добруджа. Още през 1883 г. тук започва да работи първата печатница и книжарница на ломчанина Димитър Иванов, където се издават 20 вестника и списания: първото българско музикално списание „Кавал” (1884) от капелмайстора на Моравската дивизия Карел Махан, първият педагогически вестник „Народно училище” (1886). Две години по-късно Донко Анчев превежда на български език „Борис Годунов” от Пушкин не в стихове, а в проза, и именно от Силистра тръгва изданието към българския читател. Същият по-късно превежда и пушкиновата повест „Дубровски”, издание на книжарницата на братята Донко и Петър Анчеви, както и „Ромео и Жулиета” от Шекспир заедно с Димитър Тончев. Превеждат от руски, вероятно затова името на Жулиета е записано като Джулиетта. Двамата са и редактори, и издатели на книжката (1890) в печатницата „Сие и П. Армянов”. Божил Райков, бивш окръжен управител на Силистра, също превежда тази творба и я издава седем години по-късно във Варна. В Силистра е издадена и първата книга със стихове на Цанко Церковски (1892), тогава ученик в педагогическото училище: „Няколко Цанкови стихотворения из печалните му часове”.
Карел Махан е музикален теоретик и изследовател на българската музика, публицист, композитор и диригент на първия хор в градчето. Той публикува в създаденото от него сп. „Кавал” информация за литературно-музикални вечеринки, на които звучат песни от Менделсон, А. Божинов в изпълнение на ученическия смесен хор, както и руски песни от ученическия мъжки хор (март 1894). В техния репертоар влизат още химна на братята Кирил и Методий, хор на селяните от „Продадената невеста” на Б. Сметана, произведения на Монюшко и др.
Тук е направен и първият превод на Ботевото стихотворение „Хаджи Димитър” на руски език от конния офицер Л. Г. Богаевски, който престоява доста време в добруджанското село Алфатар по време на Руско-турската война. В неговите записки е отбелязано, че местните учители са му предоставили различни български литературни творби, някои от които са били „абсолютно забранени” от турските власти и са се пазели в тайници по домовете на просветените родолюбци. Оригиналният текст на „Хаджи Димитър” е бил предоставен от писаря Добри Киряк и учителя Нейко Великов.
През 1897 г. в Силистра се открива първото спортно дружество „Добруджански юнак”, чийто основател е преподавателят в педагогическото училище Хараламби Стефанов. През 1903 г. в ръководството му влиза и шампионът по гимнастика – швейцарецът Луи Айер, също учител в педагогическото училище, който съдейства за развитието на масовия спорт в градчето и практикуването на най-разнообразни спортове.
През 1902 г. военният изобретател Харалампи Джамджиев по свои чертежи саморъчно изработва първата българска механична птица-орнитоптер с еластични криле, които се размахват в посока нагоре, назад и надолу с помощта на велосипеден триколесник. Първите си опити за летене Джамджиев прави в околностите на града с различна височина на полета.
Диоген Вичев завършва в Плевен библиотечен курс (1911 г.), откъдето е запазен до наши дни неговият бележник със записки. През същата година силистренци с тревога следят големите военни маневри, които Румъния предприема в Добруджа, а българското правителство недостатъчно оценява предупрежденията на българския военен аташе ген. Кисельов, че в лицето на северната ни съседка вече имаме сериозен противник, който спешно трябва да се неутрализира. Берлинският конгрес (1878) посява семената на раздора между Румъния и новото Княжество България. Русия присъединява Южна Бесарабия като компенсира Румъния със Северна Добруджа.
Българите в Бакаловото кафене обсъждат политиката и се опитват да прогнозират какво ще се случи. След Освобождението Сърбия и Румъния се опасяват от образуването на голяма българска държава, което заплашва балканския паритет на силите. Румънската дипломация неколкократно поставя въпроса за промяна на добруджанската граница пред Великите сили. На 9 май 1913 г. в Санкт Петербург се провежда конференция с участието на Германия, Англия, Австро-Унгария, Италия и Франция, на която е взето решение България да отстъпи на Румъния град Силистра, но понеже останалите искания на румънците са отхвърлени, на север от Дунава се чуват гласове за заграбване на Южна Добруджа.
Удобният момент за това настъпва само месец след конференцията в Санкт Петербург – избухва Междусъюзническата война. Използвайки крайно притеснителното военно положение на България в центъра на Балканите и обстоятелството, че българската армия е ангажирана изцяло в бойни действия срещу Сърбия и Гърция, румънската армия напада България в гръб (29 юни 1913 г.), завладява Южна Добруджа и достига до околностите на София. Този румънски акт води до капитулацията на България и новото статукво на Балканите е узаконено от Букурещкия мирен договор, подписан от балканските страни на 10 август 1913 г. Според неговите клаузи „новата граница между България и Румъния тръгва от Дунава, по-нагоре от Тутракан, по течението на реката и достига до Черно море на юг от Екрене”.
Последиците от първата национална катастрофа са ужасяващи за България – Южна Добруджа – житницата на България, е присъединена към Румъния. Това е област от с 273 090 души, от които само 6090 са румънци.
Потресен от събитията, през 1913 г. композиторът Александър Кръстев пише музика по стихотворението на Любомир Бобевски „О, добруджански край”, който се превръща в химн на Добруджа. По времето на румънската окупация Кръстев е ученик в силистренското педагогическо училище, а после става учител. Мелодията композира като изблик на съпричастие към съдбата на българското население тук, подложено на терор и зловеща асимилация. През 1915 г. разучава химна с катедралния хор и морския флотски оркестър във Варна.
Румънското нахлуване от 28.06.1913 г. се приема от българите като неоснователен вероломен акт и неочаквано предателство от доскоро приятелска Румъния. По улиците на Силистра се разхождат румънски патрули, които българите наблюдават през прозорците на Бакаловото кафене. И румънците са християни, както и българите. Коя е причината за последвалата жестока и тотална асимилация на българското население в Южна Добруджа, която довежда до конфискуването на земите им – за две десетилетия са отнети от коренното население около 500 хиляди хектара земя, затворени са 276 български училища (в навечерието на Втората световна война остават само 4 български училища в Южна Добруджа, едното е в Силистра), прогонени са българските учители, затворени са 57 български читалища и всички библиотеки, а техните книжовни фондове – разпръснати. Българите са лишени от кредити и са обложени с тежки данъци. Отнети са имотите на църковните настоятелства и от 112 български църкви през 1912 г., само няколко остават незаети от румънците.
Мъжете в Бакаловото кафене се опитват да обяснят откъде идва това отношение на превъзходство и високомерие спрямо българите, което четат всеки ден по лицата на румънските патрули. Вероятно тезата за „латинските” корени на румънската нация и вярата, че са наследници на имперско величие? Неведнъж преминаващите през града учители разказват за демонстрациите на румънския елит, според който „мисията” на румънците е да носят развитата цивилизация сред другите съседни на тях „славянски варварски” народи.
„Каква „развита” цивилизация ще да е тази, която затваря църквите и изгаря книгите” – продължава спора някой от ъгъла в кафетерията. „Ами нашата средновековна българска държава – подема друг – се е простирала далеч на север в днешните румънски земи, когато не е съществувала румънска държава. В техните църкви все още има текстове на кирилица. Българите са имали културно-просветителска мисия не само сред част от славяноезичните народи, но и сред румънците”…
Силистренци събират цялата си вътрешна енергия, за да оцелеят. Диоген Вичев се противопоставя на намеренията на новата власт да унищожи библиотеката. Арестуват го, но успява да избяга.
Избухва Първата световна война, много силистренци са мобилизирани. На 1 септември 1916 г. Румъния напада Австро-Унгария, чийто съюзник е България. Българската войска настъпва в Южна Добруджа и слага край на румънското управление в редица български градове, които отново влизат в пределите на родината. Силистренци ликуват за своето освобождение. Диоген Вичев събира остатъците от библиотеката, намиращи се на тавана на румънската префектура. В продължение на около една година книгите престояват в кафене „Доростол”, а когато в Силистра пристигат английските войски, кафенето се използва за спалня на английските войници.
Решенията на Ньойския договор (1919 г.) са катастрофални за България. Министър-председателят Александър Стамболийски счупва писалката, с която подписва договора, поради тежките клаузи. Домакините любезно му предлагат да си я вземе за спомен, но той отказва. Южна Добруджа отново е присъединена към Румъния, където е възстановено статуквото от 1913 г. Северната ни съседка изготвя план (Кадрилатера) за системната колонизация на Южна Добруджа с румънци, куцовласи и цинцари, която има за цел да промени етническия облик на областта, като изтласка компактните български маси и денационализира останалото българско население в областта, подготвяйки окончателното завладяване на Добруджа от Румъния.
По време на втората румънска окупация на града, българските книги отново са застрашени от изгаряне. Диоген Вичев ги мести на няколко места, метнал чувалите на гърба си. Най-накрая ги прибира в мазето на житния склад на Васил Калчев.
Планът на румънската власт в Южна Добруджа за асимилация на българското население се „препъва” в твърдостта на българите, които успяват да си извоюват някои права. Когато през 1920 г. силистренци отварят Българската частна гимназия, Диоген Вичев успява да събере и скрие оцелелите училищни книги и част от читалищните книги там в малка стая. И продължава тайно да раздава книги на съгражданите си. Силистренци успяват да извоюват и създаването на Българско културно общество (БКО), което има право да притежава библиотека с български книги, но не разполага със свои помещения. Чак след десет години читалище „Доростол” си построява собствена сграда, в която има отредено място за библиотека.
Диоген Вичев работи и като драматург на театралната трупа. Издирва български пиеси и ги предлага на театралните режисьори. На упреците на брат си, че работи повече от всички, отговаря, че не може да остави книгите. „Читалището ми е светлина и аз не мога без него”.
Когато на 7 септември 1940 г. е подписана Крайовската спогодба, според която Южна Добруджа е върната на България благодарение на блестящите ходове на българската дипломация, Диоген Вичев е пак сред книгите в библиотеката. По време на преговорите румънската страна прави опит да запази поне градовете Силистра и Балчик, но напразно. България трябва да плати 1 милиард леи на Румъния, но и тази операция е извършена перфектно от българските финансисти – предварително са закупени обезценени леи от европейските борси, поради което дългът възлиза на около 30 милиона лева.
Към момента на анексирането й към Румъния през 1913 г., от 286 000 жители едва 10 000 са били румънци. До 1940 г. кампанията за колонизиране на района е увеличила броя на румънците и арумъните до 110 000, от които 88 000 се преселват в Румъния според клаузите на Крайовската спогодба, а 65 000 българи от северната част емигрират в България. Много родове остават разделени от двете страни на Дунава.
През прозорците на новите кафенета, открити в малкото градче, мъжете наблюдават стълпотворенията по улиците, преселниците от Румъния, натоварили покъщнината си на каруци. Цели села са натоварени във вагони за животни. Градът прилича на врящ котел, непрекъснато идват нови и нови хора, които споделят: „На зор ни дигнаха. Много бърже. Като те дигат, унищожават всичко… Като ни изнесоха, цялото село беше във влака, във вагони, дето носят животните… Вагоните фучаха от ревове, дето плачехме”…
В Силистра ги настаняват в едно училище, докато ги разпределят. Стела Иванова и семейството й идват от румънското село Каталой близо до Тулча. Там хората са живели в различни махали – немска, италианска, българска, румънска, руска. „Бяхме дружни, живеехме без разправии. Имаше смесени бракове, ама не много”…Преселват се там от Търново и си построяват хубава къща с голям двор… Сега са разпределени в село Окорш и им дават земя и къща – „македонска”, без врати и прозорци, покрити с бодили и отгоре с цигли, без ограда. В една къща живеят по 20 човека. „Колко плакаха румънците за нас. Македонците ги занесоха на нашето място, ама те не работят и като ги озорили да работят – избягали в Банат. Земите запустели”…
„През 1940 г. беше страхотия, трагедия, селото се разтури – първо изселиха италианците, после немците, ние тръгнахме през 1941 г.”… Като капак на всичко става земетресение. Немците си тръгват само с по един куфар. Българите не искат да отидат в България, понеже всичко им е там. Често ги изпращат в села с местно турско население. Никой не ги познава, никой не излиза да ги посрещне.
Хиляди човешки съдби са объркани. Кметът на гр. Тутракан Никола Дяков пише възражение до Румъно-българската комисия в родния си град, казвайки, че след Крайовската спогодба „румънците ни смятат за свои врагове, а българите – за агенти на ромънизма”… „Къде да отидем при това положение?” – въпросът е зададен от хиляди българи, които пресичат границата без да знаят какво ги очаква.
Мнозина живи преселници от Северна Добруджа споделят своите спомени. Петър Радов разказва как са оставили в Румъния нова къща, а в България ги настаняват в изоставените румънски къщи – дупки, изкопани в земята. Мъжете правят нарове, за да има къде да спят, „като циганите”. Местното население не гледа с добро око на преселниците, да не би да им вземат земята. На местните дават земя близо до селото, на преселниците – далеч на 30 км. Живеят отделно, на седенки ергенуват отделно, сбор отделно правят. Мнозина искат да се върнат там, където са се родили, където са отрасли. Никой не тръгва за България по желание. Има семейства, които избягват и се връщат в Румъния. Мнозина умират на самата граница, не могат да минат отвъд, да прежалят мястото, където са се родили.
Някои българи пренасят златото си в колелата на каруцата, за да не ги намерят румънските митничари, други – във вълната на овцете, трети – в житото. Или пробиват крака на стола и там скриват златото. Често румънците намират скритите скъпоценности и ги конфискуват. Разрешават им да вземат само една каруца багаж – „там остана всичко – фуражът, царевицата необрана, житото – хамбарът тежи от зърно, ама какво да вземеш”…
Иванка Денева е живяла в село, близо до Остров. „В училище говорехме на румънски – ако чуят и една дума да кажеш на български, карат те двеста пъти да напишеш „Аз няма да говоря вече български”… След преселването, местните хора не ги приемат, делят се, подиграват им се, наричат ги „цигани” или „костиковци”, понеже Костика е много често използвано румънско име. Преселниците играят румънски танц – анонелу, но местните не го възприемат. Както не могат да възприемат и валса, който обичайно са танцували в Румъния: „Тез не знаят какво е туй танцуване”.
В румънските села българите и румънците живеят в едни и същи махали, къща до къща. Обикновено къщите са на два етажа, горе с по три стаи и с „три на асма”. Някои са построени от предишното поколение преселници. Технологията – с чамур – бъркана кал със слама, стените стават дебели, като бетон. Стаите високи, хубави, сундурмата (навес с колони) – постлана с черги. Някои къщи са покрити с бели цигли, други – с камъш от езерото, от който плетат рогозки.
Много семейства се разделят, особено тези със смесени бракове – румънците остават там, българите се връщат. „Мама е вдовица, как не се молеше да не я вдигат, ама не отстъпиха. Там оставихме и къща, и всичко”… Дядото остава там, едната дъщеря – също, понеже е женена за руснак. Другата дъщеря се връща в България с децата си. „На мама сестрите при дядо останаха. Що не ни оставиха да сме си заедно?”
Тодор Митев си спомня, че хората в румънско са богати, имат много земи, „всеки милее за комшията, а тука не е тъй – уж сме същите, ама промяна има”. Възрастните хора плачат, искат да се върнат в къщата, дето са я строили с двете си ръце. След години се връщат и намират къщите си, гробовете на дедите си, а върху камъка – изсечени български имена.
•
Войната свършва и постепенно животът се нормализира. Отварят лятна читалня в Дунавската градина след установяването на новата власт. От 1945 г. Диоген Вичев има помощник – Атанас Петров. Понеже през целия си живот той не е имал дом, освен библиотеката, след пенсионирането му през 1950 г. е настанен в старчески дом с 40 лв. пенсия. Ръцете му треперят. Малко преди да си отиде от този свят, го развеждат с кола да види обновена Силистра.
