Безсилните бунтове – въпроси и отговори

в Брой 6/2015 - Ваксини за духовно здраве/Думи за прочит

Какво мислите за мъжете, които мразят жените? Хомосексуалисти ли са?

cover-newТова психологическо явление е известно още в Древна Гърция и се е наричало мизогиния. Не се съмнявам, че през вековете мизогиния, за съжаление, е имало и в християнския свят – достатъчно е да си припомним за изгарянето на „вещици“ през Средните векове или за строгото противопоставяне на някои църковни отци на фанатичните аскети в манастирите, които са осъждали брака, и особено жената като най-голяма съблазън за всеки мъж и най-вече за монаха. През ХIХ и ХХ век известни „женомразци“ във философията и литературата са били Шопенхауер, Толстой, Стриндберг и особено – болният гений Ото Вайнингер.

По какви причини мъжът може да намрази жената? На пръв поглед може да изглежда, че мъжът, който е изоставен или измамен (в брака или извън брака), започва да мрази жената (жените). Но психоаналитичният и психотерапевтичният опит с такива пациенти – които рядко идват при терапевта, разпознавайки симптома на мизогинията – говорят за дълбокото разстройство в основата на това неестествено отношение.

Търсейки произхода на болестните симптоми в душевния живот на зрелия човек в неговото ранно и по-късно детство, не бихме се изненадали, ако открием произхода на мизогинията в неговото ранно отношение към майката, съответно на майката към детето.

Естествено, съществуват и много други видове невротично отношение на мъжа към жената, които могат да бъдат открити в неговата съзнателна или несъзнателна неприязън към нея – честа смяна на партньорките заради липсата на удовлетворение, преждевременна еякулация (eaculatio praecox) като израз на отмъщение към жената, която не заслужава „нито моята любов, нито моето семе“, защото ме е разочаровала (независимо коя жена и кога; първо майката), отказ от брак и т.н. Не е задължително различните форми на невроза у мъжете да бъдат вербално манифестирани като мизогиния, но в една успешна психотерапия тя може да се открие и коригира и дори да се излекува.

Представата на мъжа за жената през дългите векове на християнския патриархат е била едностранчива, а често и погрешна. Господстващият в миналото стереотип на покорната, несамостоятелна жена, която ражда деца на мъжа, готви хубаво и се грижи за домакинството не е престанал да съществува в представите за жената дори у днешния високообразован мъж – вярно, по-рядко в Европа и много по-често на Балканите.

Този дълбоко вкоренен предразсъдък по отношение на жената, преди всичко у консервативния и слабообразован мъж, е сляп за телесно-душевно-духовната сложност на женската същност, която много се различава от не по-малко сложната същност на мъжа.

Половите сходства (бисексуалност, андрогинност), както и различията във физическото (а донякъде и в душевното) устройство на мъжа и жената отдавна са завоалирани от сходствата между двата пола, предизвикани от културните и социалните събития в западната цивилизация. Относително бързата еманципация на жените през ХХ век е предизвикала такива душевни (и дори телесни!) промени в психическата структура на женското същество, че жената (понякога и жената в брака) поражда у мъжа (в неговото съзнание и несъзнавано) подозрение, боязън и даже страх, който (когато присъства по-силно у мъжа) предизвиква агресия, а понякога и омраза към жената. Както виждате, произходът на омразата на мъжа към жената е различен; той е обусловен първо от лошите отношения с майката в детството, от собствената слабост като мъж, от завистта към жената и нейните качества, от неразбирането на личността на жената, както и от съществените промени в постпатриархалното общество на съвременния свят.

Да не забравяме, че и жената може да бъде причина за мизогиния – именно у нея (както впрочем и у мъжа) може да преобладава стремежът към разрушение вместо към съзиждане (вроден или по-често придобит от жената стремеж, и то придобит благодарение на лошите отношения с бащата или майката, съответно с онези, с които е била като дете). Значи и жената може да мрази мъжа също така по патологични причини, които тук (когато става дума за мъжа) отчасти анализирахме.

stolИнтересно е, че у индусите (в религията и философията и по-малко във всекидневния живот) няма толкова силно изразено амбивалентно отношение на мъжа към жената, както в християнския свят. Амбивалентността в нашия свят се открива, от една страна, в идеализацията на жената от мъжа, от която (съвсем доскоро) в християнския брак се е очаквало да подражава на св. Богородица; от друга страна, в практическия живот на християнина жената в брака е била подценявана, използвана, определяна от мъжа като по-малко ценно същество, „родено от реброто на Адам“. Противно на християните, Индия е почитала богинята Кали като кръвожадна другарка на Шива и същевременно като върховна майка. Понякога индусите отиват толкова далече в схващането си за двойствения образ на жената (и богинята), че могат да кажат: да приемеш Кали значи да приемеш Браман! Тогава нравоучението би било следното: у всяка жена се крие богинята Кали, майката, която ражда, но понякога и поглъща своя плод (в еврейската митология това била Лилит, жената, която имал Адам преди Ева, известна в психоаналитичната литература като „вагина дентата“). Впрочем юдеохристиянската Ева също не е безопасна за мъжа, защото може да бъде прелъстителка, тъй като някога е прелъстила Адам в рая.

Остана да ви отговоря накратко на въпроса дали мъжете, които мразят жените, са хомосексуалисти. Не са. През моята дългогодишна психотерапевтична работа с хомосексуалисти (как­вито всъщност рядко идваха на терапия, имаше повече псевдохомосексуалисти) не успях да видя никаква омраза към жените у тях. Напротив. „Истинските“ хомосексуалисти за разлика от „фалшивите“ (тоест псевдохомосексуалистите) обикновено са интересни събеседници за жените, които интуитивно „знаят“ кои мъже мразят и кои (сред тях и повечето „истински“ хомосексуалисти) обичат жените (асексуално), защото са им душевно близки (Юнговата анима у мъжа!).

Какъв е смисълът на сексуалността без любов и в такъв случай не е ли все едно дали сексуалните отношения са успешни или неуспешни?

Отношението между сексуалното и любовното (еротичното) за всеки пол, а и в отношенията между половете е сложно и често противоречиво (тогава обикновено е невротично). Независимо дали разсъждаваме като психолози по холистичен начин, или като религиозни хора, които винаги се стремят към Целостта (от която сме произлезли и към която трябва, на принципа на спиралата, да се върнем като зрели личности), нашият любовен живот – и онзи, потопен в аскетизъм в очакване на светлината на „тайнствения брак“, и този, който засяга всекидневните отношения с човека, когото обичаме – трябва да представлява хармонична спойка между еротичното и сексуалното. Ерос е тази част от всеки от нас, която търси Бога и се стреми към Него, най-често и най-естествено в отношенията с хората, тоест чрез съединението с другия пол, за да станем отново Едно. Когато човек истински обикне другия – мъжа или жената, – сексуалните отношения с любимото същество трябва да бъдат успешни, задоволяващи, достигащи до преживяването на „двоен съюз“.

Сега няма да навлизам в многото причини, за които, между другото, са писали известни психолози и психотерапевти (описал съм проблема в книгата „Неврозата като предизвикателство“), защо се случва така, че този, който е убеден, че обича, няма успешни сексуални отношения с партньора, и обратно, този, който има напълно задоволителни сексуални отношения, не обича своя партньор, съответно чувства само „сексуално привличане“ към него. На Запад такава „любов“ между партньорите, както изглежда, става все по-често явление (за съжаление и у нас) и заплашва с нови признаци на раздвоение вече отдавна станалия „шизофреничен“ (отчужден) западен човек. Разцеплението между ероса, който търси любов в личността на другия, и „голия“ сексуален нагон, който се стреми към задоволяване без потребност от любов, задълбочава всички вече съществуващи пукнатини в духовния, душевния и телесния живот на човека: отношенията между вяра и неверие, чувства и разум, съзнавано и несъзнавано, соматично и психично.

Отговорът на вашия директен въпрос би могъл да бъде също толкова директен:

сексът без любов няма никакъв смисъл и тогава няма никакво значение дали сексуалните отношения са успешни или неуспешни.

Неуспешните сексуални отношения поради импотентността на мъжа или фригидността на жената – о, какъв парадокс! – са скъпоценно предупреждение към единия или другия партньор, че без любов не може да има успешно полово общуване. Дали винаги е така, както си мислим и като религиозни хора, и като относително зрели индивиди?

girasoleПо каква причина хората търсят сексуални отношения с партньор, освен че го търсят (и когато го търсят), следвайки „царския път“ на любовта? Удивително много са причините (бихме казали, удивляват се само „идеалистите“), поради които мъжът търси жена и обратното, и то извън пътищата на любовта. Като реалисти и относително психично зрели хора, не бихме могли да ги пренебрегнем. Ще спомена само няколко: 1. Да се разтовари физиологичното напрежение чрез задоволяването на половия нагон, 2. Да се докаже собствената ценност (бодилът на малоценността във всеки от нас), 3. Да се прояви власт над другия, да се изрази гневът, по-точно агресивността (за съжаление, широко разпространен начин за „задоволяване“ на сексуалния нагон в съвременната цивилизация и лоша страна на балканския патриархат), 4. Да се задоволи желанието за инфантилна любов (у партньора се търси преди всичко бащата или майката, за да се повтори тяхната любов от ранното детство на индивида), 5. Да се избяга от самотата, депресията, отхвърлеността, 6. Да се защитим от съзнаваната, полусъзнавана или несъзнавана хомосексуалност (тогава в половите отношения трябва да „докажем“ собствената си полова идентичност) и 7. Да се придобие дете. Дали за такова нормално желание през хилядите години съществуване на човечеството е била необходима любов? Не изглежда вероятно – и въпреки това човечеството се е размножавало. Смъртната опасност днес (дали само за бялата раса?) е, че сексуалните отношения се реализират без любов и без желание жената да зачене! Тогава какво става с раждаемостта?!

Защо младите хора се бунтуват все по-малко?

Дали това е само ваше впечатление и въз основа на какво наблюдение: у нас в Сърбия ли, в бивша Югославия, или в целия свят? Трудно е да се твърди, че младите хора не се бунтуват, защото всяка младост и всяка историческа епоха е по естествен начин бунтовна. Впрочем научните анализи на социолози, психолози, педагози би трябвало да покажат разликата, ако я има, между някогашния бунт на младите (и на кои млади, на онези преди Втората световна война, или на онези след войната, в Европа или у нас?) и днешното състояние на бунтуващата се младеж.

Тъй като на всички тези мои (и на други неспоменати) въп­роси няма точен отговор, обяснението може да бъде условно и на пръв поглед парадоксално. Следователно единият отговор би могъл да гласи: днес има все повече бунт у младите хора, но не се изразява по същия начин, както някога, а вторият отговор би могъл да бъде: имате право, младите хора се бунтуват все по-малко. Ще се опитам да примиря тези две твърдения и да изведа един възможен, съединяващ ги в едно отговор.

Против какво най-често се бунтува младежта – вчера, днес, а вероятно и утре? Първо, бих казал, против всяко потисничество и принуда.

Не разпознавайки, понякога твърде дълго, че главната принуда идва от самите тях, от техните нагони, от несъгласуваните отношения между „принципа на реалността“ и „принципа на удоволствието“, от недоразвитата или от опустошената съвест (Херман Хесе се е занимавал с тази проблематика в много от своите романи), младите хора се бунтуват против своето по-близко и по-далечно обкръжение, тоест против семейството и обществото. Поставяйки акцента върху сложната вътрешна динамика на подрастващия, не мисля да подценявам външната, понякога още по-сложна и натрапчива. Когато става дума за натрапването на външната реалност, парадоксът се изразява в това, че в бившите комунистически страни причините за бунт у младите хора бяха в изобилие, но видимата реакция по обясними причини беше минимална. В капиталистическите страни, където изглеждаше, че условията за бунт (особено за социален) са минимални, младежта се бунтуваше.

planinaКакво постига младият човек, бунтувайки се индивидуално или колективно. Резултатите от бунта – като оставим настрана въпроса, напълно излишен, дали бунтът е бил оправдан или не – обикновено са незначителни, особено спрямо количеството вложена енергия. Разбира се, резултатите са по-значими, когато отделният човек се бунтува в семейството – против лошия баща или майка, ако бунтът е оправдан. Можем да предположим, че след бунта на децата поведението на родителите към тях е поправимо, защото нито бащата, нито майката са душевноболни, нито психопати, а само невротични хора – нездравата атмосфера в семейната среда може да се измени към по-добро. Колективните бунтове на младите хора в диктаторските режими биват сурово наказвани, а в демократичните страни на Запад – толерирани, без съществени промени в структурата на управление.

Сега да разгледаме възможността, че имате право, като казвате, че днес младите се бунтуват все по-малко. Ако това е вярно, би трябвало сериозно да се замислим защо е така и едва тогава да потърсим изход от едно подобно неестествено положение. Видяхме защо най-често младите се бунтуват и се съгласихме, че имат право, защото търсят повече правда и справедливост, повече разбиране и естествено, повече любов за себе си и за другите. Защо тогава да не се бунтуват вече? Поради собствената си немощ ли? Ако много пъти напразно вдигаме въстание против поробителите (в семейството, в света), нима не е естествено да се изтощим, да загубим надежда, а заедно с това и енергия; да не забравяме впрочем, че младите не остават вечно млади – в средната възраст „философията“ на живота се променя, често радикално, по пътя на компромисите и конформизма.

Как младите днес „разрешават“ своето разпознато или неразпознато безсилие в бунта? Най-често с дрога, алкохол, престъпност и безразборен секс. Когато се стигне до песимистичното откритие (у по-интелигентните младежи – по-рано), че всеки индивидуален, а и колективен бунт е безплоден – против кого да въстане младият човек в разпадналото се семейство, понякога без дори да познава истинския си баща или майка, или как да се бори срещу несправедливото общество, когато и след неговата смяна идва на власт подобна неправда, – голямата опасност е на прага; и у този млад индивид, и в такова общество. Танатос става по-силен от Ерос, самодеструкцията преобладава над самоизграждането, отчаянието е по-силно от надеждата… впрочем, светът никога не е оставен без надежда.

И в най-тежките исторически епохи, а и в днешната несъмнена криза на цивилизацията и културата, в която е застрашена и самата планета Земя, винаги е съществувал, и днес съществува,

един плодотворен оазис в пустинята на душата, в пустинята на обществото – и това е религията.

И когато вече не съществуват плодотворни бунтове на младите хора, тяхното чудесно преображение от онази „мъртва земя, кактусова земя“ на нихилизма се случва – и по света, и в нашата православна Сърбия – благодарение на изцелителната сила на религията: както би казал К. Г. Юнг, чрез пробуждането на „архетипа на спасителя“. В православието този спасител е Спасителят на всички хора Иисус Христос. Николай Бердяев е прав: „Бог е достижим единствено чрез Сина, Който е Бог на любовта, жертвата и страданието.

Бележки

Ото Вайнингер (1880-1903) е австрийски философ от еврейски произход. През 1903 г. публикува книгата си „Пол и характер“, с която си спечелва популярност след самоубийството си на 23-годишна възраст. – Б. р.

 В теорията на Фройд „принципът на реалността“ е принцип, регулиращ функционирането на психиката, който обслужва същите цели, както и „принципът на удоволствието“, но с отчитане на външната реалност. Реалността постепенно моделира индивида, който успява да замести „принципа на удоволствието“ с „принципа на реалността“. – Б. р.

Херман Хесе (1877-1962) – става дума за романите му „Демиан“ (1919), „Степният вълк“ (1927), „Игра на стъклени перли“ (1943) и др

  „мъртва земя, кактусова земя“ – цитат от поемата на Т. С. Елиът „Кухите хора“ – The Hollow Men (1925), който с това заглавие има предвид човечеството, модерната цивилизация. – Б. р.

Из книгата на проф. Владета Йеротич „120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика“

Владета Йеротич

Акад. Владета Йеротич е сръбски психиатър и християнски мислител, автор на множество книги и статии по темите психология и религия.
Владета Йеротич

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 6/2015 - Ваксини за духовно здраве

Отиди горе