Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

Безответната любов (една истинска история)

в 2018/Брой1/2018/Думи за прочит/Общество от

Той е един от тези младежи, с които се разминаваме всеки ден на улицата, в метрото. Спонтанният му разказ е история за чудото, което наричаме истинска вяра. Алекс е от хората, които превръщат болката в извор на добро.

Историите за раздяла са много и различни. И винаги са безусловно правдиви.
Тя беше първата жена, която видях в представите си като моя съпруга. Виждах, че е този човек, с който мога да премина целия живот тук и след това да отмина във вечността… Надежден и верен приятел. Човекът, с когото се разбираме без думи. И с думи! Тогава ми се струваше, че това е моят човек, нямаше никакво съмнение, никакво съмнение!

Виждахме се около месец и без никакви съмнения й направих предложение, а след още един месец беше насрочена нашата сватба. Всичко вървеше гладко и леко, прекрасно. Беше подадено заявление в общината, бяха купени билети за невероятно сватбено пътешествие и направихме още толкова много неща, които се подготвят в тези случаи. Като вярващи хора, пазехме целомъдрие. И тогава – две седмици преди сватбата – тя изведнъж каза, че няма да се омъжи за мен. И помоли повече да не я безпокоя.

Изпаднал в много тежко състояние, предприех резки и неразумни ходове, за да я върна. Но нейният свещеник ми даде да разбера, че се налага да се смиря: всичко е свършено. Повече не се опитвах да я видя или чуя.

Половината от следващия месец здравето ми рязко се влоши и прекарах в болнични – появиха се проблеми, които никога преди това не бях имал. Останалата част от месеца мина пред компютъра, а екранът мътнееше пред мен. Минутите тежаха, още повече тежаха мислите.

Придобивах мъчителния опит да живея с това, което не мога да променя. Знаех какво да правя. Молех се и се смирявах. Молитвата ми укрепваше и ставаше силна и съсредоточена. И все пак болката беше силна.

Стараех се да я разбера и да й простя.

Досега не зная точно кое я накара да постъпи така. Поводът да ми се обиди вероятно беше, че два дни преди разрива демонстрирах най-лошите си навици. И все пак, мислех си, нима привичките, от които мога да се избавя, ми струваха толкова скъпо? Нима те поставиха тази страшна граница между нас? Два дни – и след това живот без нея. Два дни – и самотна старост. Трудно ми е да повярвам, че в моя живот такъв дар ще се повтори още веднъж.

И понеже никак не можех да й пов­лияя, вложих всички усилия да повлияя на себе си. Моите пороци изведнъж блеснаха пред очите ми. Видях колко скъпо ми струваха те. И силно ми се прииска да стана по-добър.

Особено ме измъчваше мисълта, че цял живот живеех за своя егоизъм, така малко се стараех да давам на другите хора и да ги радвам. Разбрах, че е време да се захвана за нещо добро. Да намеря хора, на които им е трудно и тежко и да им помагам. И не да помагам с неща, които са ми лесни, а с нещо, което е трудно. Казвах си: така ще се променя. Да помагам с пари ми беше лесно. По-трудна ми беше проявата на състрадание, проявата на търпение, старанието на ободрявам и утешавам. Намерих мястото, където да се уча да ставам по-добър.

Денят на моето идване в болницата, в състава на доброволческата група по милосърдие, съвпадна с деня на несъстоялата се венчавка. Влязох сред болните и изпаднах в стрес: имам ли в душата си нещо, което да предложа на страдащите хора? Разбирам ли ги добре, как да ги разведря? Мога ли да им бъда полезен?

Не мина много време и разбрах съвсем реално и от опит, че човек не е щастлив, когато получава, а когато дава. Когато имаш добри намерения, отнякъде идват сили. Не отнякъде – силите идват от Бога. Бързо дойдох на себе си. След няколко седмици болката ми утихна и отново се научих да се смея.

На нас, вярващите, ни е по-леко да преживяваме трудности. Защото знаем, че няма случайности. Можем във всеки момент да се обърнем към Бога, Който мигновено облекчава всяка болка. Ние помним вечността и знаем, че раздялата с любимите хора не е завинаги. Ние ще се срещнем на Страшния съд, непременно ще се видим на Небето… Тази мисъл израстваше в мен още докато се измъчвах от невъзможността да бъда заедно с нея в земния живот. Оттогава започнах да се стремя на този Съд, където ще ме видят всички и всяка мисъл за целия живот ще бъде видима да не ме бъде срам пред нея тогава! Исках да не живеят в мен постъпки и думи, които биха оскърбили онова прекрасно, което някога искахме да построим.

Мина половин година. Вече не страдах; и когато се случваше да се натъжавам, моята печал беше „светла“. В онзи паметен ден една близка приятелка ми изпрати SMS, който още пазя: „Измамни са човешките чувства, само Бог обича неизменно и ни води към спасение! С Него никога няма да бъдем самотни, нещастни и нелюбими! А с всички, с които не можем да сме заедно, има начин да бъдем като се молим за тяхното спасение  – това е най-хубавото, което можем да пожелаем на тези, които обичаме!“

Виждах промяната в себе си. Станах различен, борех се с егоизма си. Ако преди гледах на живота през запотено стъкло, сега цветовете отново станаха ярки. Талантите се разбудиха и укрепнаха. Разбрах много за човешките взаимоотношения и помъдрях.

И това „добро дело“, което започнах да правя в болницата, ми дава много. Намерих такава пълнота на душата, каквато никога не съм имал. Моето страдание се превърна в път към доброто, просто Бог обърна злото в добро! Тогава в душата ми се мярна тази мисъл: когато любовта е останала без отговор, може би още не е намерила своето място. Но ако е любов, тя идва от Бога и не трябва да се изгубва в терзания. Любовта трябва да донесе любов на някого, непременно! Разбрах, че страданието ме доведе до радостта да се раздавам.

Преди три месеца се запознах с едно момиче, чиито годеник я изоставил и отишъл при друга. Тя се нагълтала с хапчета и едва я спасили. Оттогава тя боледува – не може да се задържи на крака, постоянно пада. Душевното й състояние също е плачевно.

Тъкмо след срещата с нея ми хрумна да направя сайт за подкрепа на хора, които страдат от несподелена, безответна любов. Колкото и странна да беше идеята, откликнаха много хора. Намериха се и психолози и свещеници – може би най-заетите хора на земята.

Заработихме заедно над това – взаим­но да се учим да обичаме Бога и хората и да си помагаме в търсенето на вечното щастие, за Небето. Бог да помага на всички ни!

Дария Захариева

Дария Захариева

Дария Захариева е богослов и журналист, автор на статии на църковни и исторически теми в периодичния печат.
Дария Захариева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от 2018

Църквата и разводът

Премиерът Борисов коментира наскоро предложението за референдум относно ратифицирането на Истанбулската конвенция
Отиди горе