Архимандрит Андрей (Конанос): Всеки човек е уникален, всеки води своята борба

в 2016/Брой 1/2016 - Неморалният християнин/Християнство

1251Живей с настоящето! Не си спомняй постоянно старите грехове. Ти си се покаял – и тях вече ги няма.

За миналото си спомнят най-вече старите хора, пенсионерите. Спомнят си и започват да разказват за това как са живели, какво са правили, какви грехове са вършели в младостта. Те имат много спомени.

Веднъж попитали авва Пимен колко време е нужно за да получим прошка на греховете.

‒ Отче, как мислите, три години достатъчни ли са?

‒ Дете мое, три години са твърде много.

‒ Но аз съм извършил тежък грях.

‒ Да, но Господ е велик.

‒ Добре. А три месеца достатъчни ли са?

‒ Пак е много.

Събеседникът продължил да „намалява” срока и накрая авва Пимен му казал:

‒ Дете мое, ако искрено се покаеш, Бог ще ти прости и за три дни!

Трябва просто да се спреш и да погледнеш в себе си. Да се опознаеш – тоест да получиш честна и правдива представа за самия себе си. Да разбереш кой си, какво искаш, какво търсиш. И че Бог те обича.

Тук е много по-важно друго. Работата е в това, че Господ не гледа на греха като на моментна постъпка. Той гледа по-надълбоко. За Него е важно защо човекът е извършил този грях.

Самият аз много пъти съм се сблъсквал с това защо по време на изповед и след този въпрос винаги се оказваше, че първопричината за извършения грях не беше грях. Тоест, колкото и тежък да беше грехът, мотивът за този грях не беше лош, напротив: беше нещо добро, но човекът се беше отклонил от избраната посока.

sochene-s-pryst copyОнзи ден при мен се изповяда един млад човек, който вземаше наркотици. Той много се учуди, че аз не започ­нах да го ругая, а му казах: „Колко си забележителен!”

Казах му това, защото, когато човек идва и с чисто сърце разказва всичко за себе си, разкривайки пред теб цялата си душа (което самият аз едва ли бих могъл да направя), не можеш да не се изумиш и да не се преклониш пред такава изповед.

‒ Но, отче – попита ме той – нима аз съм добър?

В отговор аз го попитах:

‒ Кажи ми, защо вземаш наркотици?

‒ Моята любима се сгоди за друг. Тя се готви да напусне Атина и да отиде в своето родно село. Аз разбрах, че я губя и започнах да преживявам нашата раздяла. Прибрах се вкъщи, главата ужасно ме болеше и потърсих лекарство, но не намерих. Тогава си направих цигара с вещество, което отвлича вниманието и успокоява за кратко, защото много ми се искаше да се скрия от всичко това – да избягам някъде, мислено да се пренеса на друго място, в друг живот… Не можах да понеса реалността.

12096381_1093596547339667_4552274020087290775_n

Веднага си спомних думите на стареца Паисий: „Този, който се моли, сякаш се качва в космически кораб и отлита на друга планета”. И този млад човек искаше да изпита подобно чувство, но не знаеше как да го направи, защото не познаваше Бога. Нали да се постигне такава молитва никак не е лесно, особено ако човек никога преди това не се е молил. А и кой от нас може да каже: „Когато се моля, аз забравям кой ден е днес, колко е часът и къде се намирам?” Някои хора постигат това чувство с помощта на наркотиците, по техните думи. Но с тази разлика, че последствията са пагубни за здравето.

Няма грехове, които биха започнали с грях.

Когато мъжът и жената се изоставят един друг, ние веднага сме готови да ги убием с камъни, да произнесем анатема. Но ако се опитаме да потърсим отговор на въпроса „Защо?”, можем да видим, че в някакъв момент всички те са изпитвали болка, всички те са страдали и са били предадени.

Един мъж ми разказа:

‒ Аз бях женен петнайсет години, и въпреки това сякаш нямах жена! Тя не ми обръщаше никакво внимание, никога не ме обичаше, не ме ценеше, не ме подкрепяше. И когато накрая си тръгнах, намерих своята истинска жена!

Ето защо не мога да водя такива разговори с човека:

‒ Какво си направил?

‒ Изневерих на жена си.

‒ За това – три години без причастие!

‒ А ти какво си направил?

‒ Откраднах.

Да се говори така е много лесно, но тези думи никога няма да докоснат истински човешката душа. И ако разбереш защо човек върши един или друг грях, с това ще се уподобиш на Христос, Който знаел причината за всеки грях и поради това обичал всички. Защото Той и прощавал, и изправял хората чрез техните дела.

Човек няма да се почувства безнаказан, ако му кажеш: „Бог те обича!” Ако духовникът ти каже: „Дете мое, Бог те обича!”, то колко развратен и самоуверен човек трябва да бъдеш, за да отговориш: „Е, тогава ще греша още повече!”. А някои смятат, че ако кажеш на грешника: „Внимавай, ще попаднеш в ада!”, той ще се изправи. Но тези думи са само заплаха, сплашване. Те не водят до любов…
Едва ли ще се намерят хора, които никога не са се чувствали виновни в собственото си семейство. Аз например постоянно изпитвах това чувство, когато родителите ми се караха. И като станах свещеник, често чувам от млади хора, идващи при мен на изповед: „Родителите ми се карат! Аз съм виновен за това, защото съм лош ученик”. Или: „Моите родители се разведоха и аз се чувствам много зле. Ако бях по-добър, те не биха се развели!”

Изобщо, децата са склонни да поемат върху себе си отговорността за нещо, което не зависи от тях – за постъпките на собствените си родители. Защо става така? Понякога те сами знаят отговора на този въпрос: „Защото родителите сами ми казаха това. Когато правех нещо не както трябва, те ми казваха, че съм лош”.

Е, след като детето за десети път чуе, че е лошо, то, разбира се, започва да вярва в това. И в това, че е виновно за всичко. Казвам това за по-леките случаи. А когато майката нарича своето дете магаре, негодник, безделник, измет, и при това го бие? Тогава детето окончателно се убеждава в това, че то е истинско чудовище. Защото в противен случай, защо щяха да го бият?
Ние сме израснали с това чувство за вина. Но то постоянно има нужда от подхранване, за да расте и да се развива. Една девойка ми каза, че без това чувство животът й няма смисъл. Чувствайки се пълна неудачница, тя трябваше постоянно да намира причини за своите неуспехи, за които, както й се струваше, тя и сама беше виновна.

Когато работех в училище, виждах как някои деца преди изпитите просто се разболяваха. А други идваха при мен след уроците и казваха:

‒ Отче, моля те, не разказвай всичко на майка ми!

‒ Но аз нямам никакви претенции към теб!

‒ Да, но ти не би могъл да помолиш и учителя по физика да не й казва нищо, защото тя ми каза да стоя вкъщи, докато си дойде от училище и да бъда готов за всичко!

Юмруци, заплахи, наказания, страхове… Нима е възможно по такъв начин да устроиш духовен живот, да формираш духовен човек? И след това идваме точно такива и в Църквата!

‒ Отче, моите грехове са толкова ужасни! Сега аз се страхувам да гледам и Бога, и свещениците, и Църквата, и тайнствата. Чувствам се толкова виновен, че не мога и да се приближа към тях.

Защо ние култивираме образа на такъв „бог”? Нали Бог не е такъв. Ако Той беше такъв, то Сам би ни го казал, след което и ние бихме могли да говорим така на другите хора. Но Той никога не ни е казвал това, а обратното: Иди си и недей вече греши (Йоан. 8:11); Прощават й се многото грехове, задето много обикна (Лук. 7:47). Същото казал Той и на Самарянката, която вървяла към женското щастие по грешен път.

Света Фотиния (така се наричала тази евангелска Самарянка) имала петима мъже. Но Господ видял в нейно лице на първо място не порочна жена, а жена, която се стреми към щастие, но не може да ограничи своя избор само до един от тях. Не намирайки този единствен, тя се суетяла, търсела, без да може да се спре. Но тази неудовлетвореност, тази жажда за нещо истинско й дала възможност да стане по-отворена за думите на Христос – за разлика от останалите, които всичко ги устройвало и които нищо не търсели.

Не зная как Господ характеризира нашето поведение. Няма ли Той да отхвърли това, което ние смятаме за високонравствен живот, както отхвърлил фарисеите, които притежавали изключително положителни качества, но на които Той казал: „Не ви познавам! Мои деца са скверните грешници, блудниците. Разбойникът, Мария Египетска са в Рая. А вие, които сте толкова добри, благочестиви, чисти и непорочни формалисти, сте нечисти за Мене!”? Неговите думи предизвикали истински шок у фарисеите.

Затова, братя и сестри, нека не се опитваме със своите думи и постъпки да предизвикваме чувство за вина у ближните. Не бива и да приемаме това чувство върху себе си. Нали всеки отговаря само за себе си. Всичко, което е станало в твоя живот, е станало благодарение на теб. Затова не се опитвай да прехвърлиш вината на майка си или баща си.

При мен дойде една млада жена и каза:

‒ Без работа съм. Никъде не съм учила, нищо не съм завършила, нищо не съм постигнала.

И нейният извод беше следният:

‒ И за всичко това е виновна моята майка!

Тя искрено вярваше в това, което казваше! Защото така живее съвременното общество – винаги можеш да намериш някой виновен за твоите проблеми.

В отговор аз й казах:

‒ А с какво е виновна твоята майка?

‒ Тя не ми позволи да постигна каквото и да било, да уча нещо, да отида в чужбина, например!

‒ Почакай. Познавам една девойка, чиято майка също беше такава. Но тя успя и да се изучи, и да отиде в чужбина, и да получи образование там, и да се омъжи, и да роди деца. Как при нея това се е получило?

Много е лесно да намерим „жертва”, върху която можем да прехвърлим отговорността за всички наши проблеми. Но другите хора не са виновни за нашите трудности. Ето защо това, което родителите понякога правят по отношение на децата си, не е добро. Кое точно? Те казват на детето: „Заради теб баща ти умря!” Или: „Заради теб баща ти вдигна кръвно!”. Или: „Ако станеш монах, ще умра!”. Или: „Ако се ожениш за това момиче, няма да го понесем! Вече сме ти намерили годеница!”.

Какво е това? Създаване на чувство за вина и угризения по един косвен и много подъл начин. Защо да правим така? Животът на всеки е уникален и не прилича на ничий друг. Никой не е отговорен за нищо до такава степен. Всеки води своята борба.

Затова не бива да се занимаваме с емоционален шантаж.

Веднъж в църквата, в която изповядвах, беше дошла отдалече една жена. Тя се приближи към мен и ми каза:

‒ Дошла съм специално заради Вас! Вие сте невероятен!

Аз отговорих:

‒ Не бива да ме хвалите, защото ще повярвам.

‒ Но аз искам да се изповядам при Вас!

Наоколо имаше много хора и аз я попитах:

‒ На колко сте години?

‒ На шестдесет и три.

‒ И на тази възраст нямате духовник?

‒ Имам, но искам да се изповядам при Вас!

‒ Но аз нямам време! При мен са дошли много хора на изповед.

‒ Ама аз съм дошла чак от Коринт!

‒ Много ми е приятно, че сте дошли отдалече, но ние не сме се уговаряли да се видим и да се изповядате при мен.

‒ Моля Ви, отче!

Лицето на жената придоби сериозно, дори свирепо изражение – изражение, на което вече нямаше нито усмивка, нито умиление. Тя се обърна с гръб към мен, но после се обърна обратно, закани се с пръст и произнесе:

‒ Заради Вас повече няма да прекрача прага на църквата!

‒ Какво говорите? Къде отиде всичко, което казахте преди това? Какво да кажеш на това… Правете както знаете!

Тази жена искаше да ме накара да се почувствам виновен. Думите й трябваше да ме съкрушат. Това беше последният й коз; заради теб вече няма да дойда на църква, а ти ще се измъчваш от угризения на съвестта, мислейки за това, че сега аз ще попадна в ада. Не искаш ли? Значи трябва да ме изповядаш.

Казах на тази жена:

‒ Не мога да Ви изповядам. И трябва да знаете, че малко преди Вас при мен дойде друга жена, на която също се наложи да откажа. Тя отговори: „Благослови, отче. Ще отида при друг свещеник”. Защо не каза, че повече няма да стъпи в църква? Има много свещеници.

Тази игра: „Отстъпи ми, защото в противен случай ще направя това и това” говори само за едно: човекът е психически нестабилен и не е стъпил здраво на земята.

Превод Татяна Филева

Източник: www.pravmir.ru.

Архим. Андрей Конанос

Архим. Андрей Конанос е роден през 1970 г. в Мюнхен (Германия), а от 1977 г. живее в Атина. Завършва класическа гимназия и Богословския факултет на Атинския университет. Канен е като лектор в много градове на Гърция, Кипър и САЩ. През 2014 г. на български език излезе сборникът "Укрепи душата си", включващ 7 негови беседи.
Архим. Андрей Конанос

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от 2016

Отиди горе