Алексей Баталов: Невъзможно е да откъснем вярата от културата

в Брой 6/2017 - създай ми НОВО МИНАЛО/Култура/Срещи

На 15 юни 2017 г. почина великият руски актьор Алексей Баталов. Интервюто, в което разказва за вярата си в Бога, беше записано преди няколко години. Нека го прочетем отново и да се помолим за упокой на душата му.

Неголямото село Ореанда се намира на южното крайбрежие на полуостров Крим. Кой би могъл да предположи, че тук в храма Покров Богородичен, скрит от погледите на туристите с гъсти клони, виден само от морето или от върха на планината Ай-Никола, по време на неделната служба ще се срещнем с прекрасния човек и известен актьор — Алексей Баталов.
След литургията помолих Алексей Владимирович да даде интервю за вестника на Свято-Въведенския женски манастир.

Ние с вас, Алексей Владимирович, днес се срещнахме в храма, заедно отстояхме цялата литургия. Когато такива известни и любими на хората личности ходят на църква, то много от нас се питат: защо Алексей Баталов, човек, когото уважавам, ходи на църква, а аз не ходя? Аз също искам да разбера защо идвате тук? Явно ви е нужно? Вярно ли е?
Правилно, абсолютно правилно.

Защо?
Защото в моя живот има твърде много хора, за които ми се иска да се моля денонощно, които загинаха в годините на репресиите по най-страшния начин: на заточение, в затвора. Прекрасни хора, които нищо, освен добро, никому не са сторили… Моята баба спасяваше хора. Дядо ми загина във Владимирския затвор. Всичко хубаво, което имам, го дължа на тях: всичко, което зная и умея, всичко, което съм.

Говорите за душата?
Да, разбира се.  Моите дядо и баба бяха известни владимирски лекари. Вратите не техния дом винаги бяха отворени. Той се намираше в центъра и всички знаеха, че могат да влязат. Веднъж портиерът решил да заключи портата на двора. Тогава дядо ми излязъл и го попитал: „Какво ще стане, ако през нощта докарат болен и не могат да влязат? Ще се наложи нещастният човек да умира на улицата ли?“ Той винаги беше готов да помогне.

Защо не станахте лекар, защо не последвахте любимите си хора?
Баба и дядо бяха арестувани през 1938 година, когато бях на 10. Когато пораснах, разбрах какво се е случило с тях. Но тях вече ги нямаше.

Професията на лекаря и свещеника е един вид служение…
Да, на другите.

А професията на актьора може ли да се превърне в служение? Днес в православните среди се водят спорове по темата.
На вярващия актьор не му прилича да излиза на сцената – така си мислех, докато не узнах, че още в първите векове има канонизиран актьор, пострадал за вярата. Името му е Ардалион.

Той е бил актьор, а след това заради Христа е приел мъченическа смърт, нали така? И е причислен към лика на светиите?

„Дамата с кученцето“, 1960 г.

Така ми казаха.

Много известни актьори се въцърковиха в съзнателна възраст. Вие отдавна ли ходите на църква?
Когато бях ученик, с мама ходехме на Пасха. Интересно беше. През нощта отиваме в храма, а след това — Пасха. Разбира се, не афиширахме, че празнуваме, но мама винаги подреждаше прекрасна трапеза.

Всичките ви роли са на положителни герои, пример за зрителя…
Зависи. Няма нищо положително в това съпругът да напусне семейството си. Помните ли „Дамата с кученцето“? Съвременните жени се отнасят към постъпката на Гуров по друг начин, те са с объркан живот и затова го смятат за романтичен и положителен. А ако ги попитаме: „Искате ли да бъдете съпруга на този чичко от „Дамата с кученцето“? Попитайте, попитайте. Дали някоя от тях ще е доволна от подобна постъпка на собствения си съпруг?

Разбира се, че не. За съжаление, днес не е модерно да се носи отговорност. Това се отразява на раждаемостта и възпитанието на децата. Отец Дмитрий Смирнов казва: „Щом започнеш да мислиш за съдбините на света, изпадаш в униние“. Все пак, успехът на държавата зависи ли от духовното развитие на отделния човек?
Убеден съм, че културата е важна. Невъзможно е да откъснем вярата от културата. Колкото и да ни разубеждават от телевизионния екран, вярата и културата са неделими.
В съвременното село всеки се бои от всеки – гледат много телевизия. А как беше по-рано – непознат ви казва: „Здравейте!“ и вие даже не си и помисляте да не отговорите. Извинете, за мен това е истинската култура. Ломоносов е дошъл в столицата на каруца с риба. Човекът, положил основите на образованието в Русия, е дошъл на каруца.

„Летят жерави“, 1957 г.

Господ дава таланти всекиму. Важно е да ги използваме правилно, за да получим добри плодове от труда си. Вие сте известен и почитан актьор. Как мислите, Вашият талант от Бога ли е?
Театърът е моята съдба. Аз съм се родил в семейството на актьор и актриса от Московския Художествен театър. Срещнали са се съвсем млади – мама Нина от Владимир и татко Володя от Москва. Нямали са жилище. След като съм се родил, им дали стая в производствения двор на МХАТ. Като дете играех там, където съхнеха костюмите, където се складираха декорите, където се подготвяше всичко за сцената. Там не пускаха външни лица, защото това е „свещената“ част на театъра. Първото, което съм видял в живота си, са декори, гримирани актьори, които през топлите дни излизаха навън да подишат чист въздух. Тогава мислех, че всички възрастни на света работят в театъра. Освен мама и татко, в театъра работеха и други наши роднини, затова фамилията Баталови беше много популярна.
Но веднъж Константин Станиславски каза, че в театъра не трябва да има актьори с една и съща фамилия, защото това обърква зрителя: Баталов – чистач, княз Трубецкой – също Баталов? Да, да, така беше! Затова Баталов беше чичо ми Николай – прекрасен актьор и последовател на Станиславски във всичко, баща ми беше Аталов, а мама – Олшевска – така си остана с моминската фамилия.
Разбира се, че още от малък знаех, че ще работя в театъра. Като какъв не ми беше ясно, но че ще е именно в театъра беше извън всякакво съмнение.
Израснахте в страшно време, когато хората не знаеха какво ще се случи утре — дали ще ги затворят или ще ги наградят с орден.
Днес вие бихте се оказали в кръга на съвършено неподходящите за сталинисткия болшевишки режим. Аз израснах сред тях, аз им се възхищавам, за мен те летят в небето.

Актьори?
Не само. Когато отидохме да живеем в първия писателски дом, ни гостуваше Юрий Карлович Олеша. Бях още момченце и го обожавах, защото ни разказваше приказки. Фантастично талантлив човек, той не подхождаше на съветската власт. Впрочем, и Достоевски не им подхождаше. Пред Ленинската библиотека доскоро нямаше паметник на Достоевски, не беше угоден на тези изверги. И Чехов не подхождаше, Булгаков едва-едва…

Сред гениалните, но преследвани в онези години, имаше ли вярващи?
Много наши актьори са вярващи. В рода на Борис Георгиевич Добронравов имаше свещеници. Помня, лекарите му казаха, че повече няма да може да играе. А той отряза: ще играя! Довърши спектакъла, извикахме бърза помощ. Прегледаха го в ужас: „Това е чудо, оставаше ви много малко!“ Помолиха го да напише разписка, ако умре, да не ги изпращат в Сибир. Написа.

Днес благочестието е все по-рядко срещана черта на характера. Възможно ли е съвременният актьор да го запази?
Ако днес попитаме какво е благочестие, ще се окаже, че никой не може да обясни какво означава. Аз си го представям като отговорност за делата и думите, отговорност за отношението към заобикалящия ни свят. Благочестивият човек се познава отдалече. Той се държи по друг начин с околните и това се забелязва. Днес благочестието е дефицитна черта, която отличава хората. Жалко, че се среща все по-рядко. Не говоря за вярващите, те имат твърд ориентир, сдържащ недостатъците им.

Вера Алентова и Алексей Баталов във филма „Москва не вярва на сълзи“, 1979 г.

Виждам, че се разстройвате, когато Ви се налага да говорите за хора, изгубили благочестието си.
Цял живот живях сред хора неудобни, неподходящи за властта. Но те винаги са били верни на своето Отечество! Бог ми позволи да ги видя отблизо и да живея с тях дълго.
Когато властта реши да низвергне Анна Ахматова, обявиха, че е заминала в чужбина. В Москва, и в целия Съветски съюз се разпространяваше само тази версия: „Ахматова е емигрантка, избяга и там пише стиховете си“. В същото време тя живееше у нас на Ординка. Анна Андреевна беше вече възрастна и някой от нас винаги я придружаваше. На улицата не я разпознаваха, всички бяха убедени, че тя е предател! Не обвинявам Сталин, за мен той е дивак. Помните ли с какво започна? С ограбването на банка в Тбилиси. Парите отидоха в партийната каса и тогава Ленин разбра, че Сталин е „способен младеж“.
Бог да ги съди. А за Анна Андреевна… Тя и Михаил Зошченко напуснаха обсадения Ленинград по заповед от Москва. Никой от гонителите не се сети, че през Първата световна война, тогава все още млада, Анна Андреевна написа:

Нет, и не под чуждым небосводом,
И не под защитой чуждых крыл —
Я была тогда с моим народом,
Там, где мой народ, к несчастью,
был.

[И не, не под някакъв чужд небосвод,
и не под заслона на чужди криле,
аз бях там тогава със моя народ,
там, дето, за жалост, народът ми
бе.
(превод: Илиана Александорова)]
Тя е написала тези редове, когато Сталин не е и сънувал, че някога ще командва нашата огромна страна.
Благочестието на Анна Ахматова е и подвиг, защото тогава беше нужно да не се поддаваш на натиска на безбожната власт. Някои не издържаха и бяха принудени да пишат „подходящи” произведения. Арестуваха сина й, разстреляха съпруга й – Николай Гумильов. Той самият предсказа как ще се случи: “Упаду, смертельно затоскую… это сделал в блузе серой…  невеселый человек”…

Светите Отци пишат, че трябва да благодарим на Бога не само за радостта, но и за скръбта. Но навярно това е за съвършените…
Току-що ви разказах за всичко, за което благодаря на Бога.

Превод: презвитера Жанета Дилкова – Дановска
Източник: Pravmir.ru

Бележка: Заглавието е от редактора.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*