„Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото”

в 2013/Брой 1/2013 - Днес човек ли бях/Думи за прочит

Хана Аренд

„България има причини да е благодарна на нацистка Германия повече от всяка друга балканска страна поради значителните териториални придобивки, получени за сметка на Румъния, Югославия и Гърция. И въпреки това България нито се показва благодарна, нито нейното правителство или народ проявяват слабостта да възприемат политиката на „безпощадна твърдост”. Това се отнася не само до еврейския въпрос. Българската монархия няма основания да се безпокои от местното фашистко движение – „Ратници”, защото то е незначително по мащаб и без влияние от политическа гледна точка, докато Парламентът запазва всеобщата почит и работи в разбирателство с царя. Така те се осмеляват да обявят война на Русия и никога не пращат дори и символичен експедиционен корпус от „доброволци” на Източния фронт.

Hannah_Arendt12
Хана Аренд е родена в Хановер, Германия в семейството на евреи. Учи философия с Мартин Хайдегер в Марбургския университет, с когото има краткотрайна романтична връзка, привлякла вниманието на обществото поради неговата привързаност към нацистите. След това Аренд се установява в Хайделберг, където пише своята дисертация за любовта в творчеството на св. Августин (354–430) под ръководството на философа и психолог-екзистенциа­лист Карл Ясперс. През 1933 г. заминава за Франция, където организира емигрирането на еврейските бежански деца за Палестина. През 1941 г. заминава за САЩ, тъй като Франция е окупирана от Германия. От 1944 до 1946г. е директор по анализите и проучванията на Конференцията за връзки между евреите, а от 1946 до 1948 г. е главен редактор на „Шоукън Букс”. През следващите години е изпълнителен директор на „Еврейско културно преустройство” в Ню Йорк (1949-1952). Световната си известност Хана Аренд дължи на книгата си „Тоталитаризмът” (издадена през 1951, 1958, 1966, 1969 г.), която представлява заключителната част от трилогията ѝ „Произходът на тоталитаризма”. В нея тя разкрива механизмите на действие на тоталитарното управление, поставяйки под общ знаменател фашизма и комунизма. Други нейни трудове са: „Криза на републиката”, „Човечеството в тъмни времена”, „Между миналото и бъдещето: осем упражнения по политическо мислене” и др. Редактирала е два тома от „Великите философи” на Карл Ясперс. През 1961 г. Хана Аренд заминава за Йерусалим в качеството си на репортер на американския вестник „Ню Йоркър” и като стипендиант на Центъра за специални изследвания в Университета „Уеслиян”. Задачата ѝ е да отразява с репортажи хода на започналия през 1961 г. открит процес срещу нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман. Книгата си „Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото” тя пише след края на процеса и в нея отразява издирванията си на базата на огромен документален материал за поведението на балканските и европейските правителства спрямо евреите по време на Втората световна война. Така светът научава за пръв път, че в малка България през тези години е запазен животът на близо 49 000 евреи, благодарение на българския народ, Българската православна църква, интелигенцията и правителството.

Най-учудващо от всичко обаче е обстоятелството, че в пояса със смесено население, в който антисемитизмът е по принцип широкоразпространен сред всякакви етнически групи, придобил качеството на официална правителствена политика далеч преди идването на Хитлер, на българите липсва каквото и да било „разбиране по еврейския въпрос”. Вярно е, че българската армия се съгласява да се депортират около петнайсет хиляди души – всичките евреи от новоприсъединените територии под военно управление, където населението е антисемитско. Съмнително е обаче, че им е ясно какво по-точно означава на практика „преселването на изток”.

rrsrr_eb2a1da3cbСъщо така малко по-рано, през януари 1941 г., правителството се съгласява с въвеждането на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо: около шест хиляди добре сложени мъже са мобилизирани за работа; всички покръстени евреи се изключват от мерките, независимо от датата на тяхното покръстване, което води до епидемичното им превръщане в християни; други пет хиляди от общо петдесет хиляди евреи получават специални привилегии; а за евреите – лекари и стопански дейци, се въвежда ограничение за практикуване на професията, но доста голяма част от тях остава на работа, тъй като пропорцията се изчислява на основата на броя на евреите спрямо градското население, а той е висок, а не спрямо цялото население на страната изобщо. Когато всички тези мерки са въведени на практика, правителствените представители в България заявяват публично, че нещата са вече стабилизирани съобразно интереса на всяка страна. Явно, че нацистите ще трябва да ги просветят не само за нуждата от „решаване на еврейския проблем”, но и да ги поучат, че правовата стабилност и тоталитарното движение не могат да бъдат съгласувани.

Вероятно германските власти хранят известно съмнение за предстоящи трудности. През януари 1942 г. Айхман пише писмо до Външното министерство, в което заявява, че „съществуват значителни възможности за приемането на евреи от България”, и предлага да се уведоми българското правителство по този въпрос, като уверява Външното министерство, че полицейският аташе в посолството в София „ще се погрижи за техническата страна по прилагане на депортирането”. (Навярно полицейският аташе също не е бил особено въодушевен за тази работа, щом скоро след това Айхман изпраща в София като „съветник” един от своите хора в Париж – Теодор Данекер.)

Твърде интересно е да се отбележи, че това писмо влиза пряко в пълно противоречие с известието, което изпраща само няколко месеца по-рано в Сърбия, в което заявява, че все още липсват средства за приемане на евреи и че дори евреите от Райха не могат да бъдат депортирани. Сериозният приоритет, който се отдава на задачата по превръщане на България в „юденрайн”, може да се обясни само с факта, че Берлин е съвършено точно информиран, че трябва да се действа много бързо, ако тази задача следва изобщо да бъде осъществена. И така германското посолство се обръща към българите, но едва след цели шест месеца те правят първата крачка по посока на „радикалните” мерки – въвеждането на еврейската отличителна значка. Дори това дребно действие се превръща в голямо разочарование за нацистите.

Преди всичко, както те надлежно докладват, значката е само една „твърде малка звезда”; второ, повечето евреи не я носят; и, трето, тези, които я носят, получават тутакси „толкова много изяви на съчувствие от страна на заблуденото население, че на практика те се гордеят с този знак”, както пише Валтер Шеленберг, шеф на контраразузнаването на RSHA в един доклад на СД, предаден на Външното министерство през ноември 1942 г. Тогава българското правителство отменя заповедта. Под действието на огромен германски натиск българското правителство накрая решава да изсели евреите от София в селски райони. Тази мярка обаче определено не е това, което изискват германците, тъй като евреите на практика се разпръскват, вместо да се концентрират.

11Изселването практически бележи важна повратна точка в цялата ситуация, тъй като населението на София прави опит да възпрепятства евреите да стигнат до гарата, след което манифестират пред царския дворец. Германците са под действие на илюзията, че преди всичко цар Борис е виновен за запазването на българските евреи, затова има смисъл в това, че немски агенти от разузнаването го убиват. Но нито смъртта на монарха, нито пристигането на Данекер в началото на 1943 г. променя по някакъв начин ситуацията, тъй като едновременно Парламентът и населението остават твърдо на страната на евреите. Данекер съумява да постигне споразумение с българския комисар по еврейските въпроси за депортирането на шест хиляди „изтъкнати евреи” в Треблинка, но нито един от тях не напуска когато и да е страната.

Споразумението само по себе си е достойно за внимание, защото разкрива колко малко надежда са имали нацистите да вербуват еврейските водачи в името на собствените си цели. Главният равин на София е изчезнал, защото всъщност е укрит от софийския владика Стефан, който публично декларира, че „Бог е определил съдбата на евреите и затова човеците нямат право да измъчват евреи, нито да ги преследват” (Хилберг) – нещо, което е значително повече, отколкото папата някога е правил, в края на краищата в България се случва точно това, което ще се случи в Дания няколко месеца по-късно – местните германски представители стават несигурни в себе си и повече не са благонадеждни. Това е вярно както за полицейското аташе – член на СС, от когото се е очаквало да залови и арестува евреите, така и за германския посланик в София Адолф Бекерле, който обяснява на Външното министерство през юни 1943 г., че ситуацията е безнадеждна, защото „българите са живели заедно твърде дълго с народи като арменци, гърци и цигани, за да оценяват еврейския проблем” – твърдение, което, естествено, е пълна глупост, защото същото може да се каже mutatis mutandis за всичките други народи в Източна и Югоизточна Европа.

Отново на Бекерле се пада честта да информира с явно раздразнен тон RSHA, че нищо повече не може да се направи. И резултатът от всичко е, че не е депортиран или умрял от неестествена смърт нито един-единствен български евреин чак до времето, когато с приближаването на Червената армия през август 1944 г. антиеврейските закони са отхвърлени.

Не знам за нито един опит да се обясни поведението на българския народ – поведение, уникално в пояса от премесени етнически групи. Но човек си припомня Георги Димитров, български комунист, комуто се случва да е в Германия по времето, когато нацистите идват на власт, когото те решават да обвинят за пожара в Райхстага – мистериозния пожар в берлинския Парламент от 27 февруари 1933 г. Той е съден от германския Върховен съд, където повежда битка с Гьоринг, когото разпитва, сякаш ръководи заседанията. Благодарение на него обвинените, с изключение на Ван дер Любе, се налага да бъдат оправдани. Неговото поведение печели възторга на целия свят, включително и на Германия. „Само един човек е останал в Германия, казват по това време хората, и той е българин!”

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*