Абортът: трагичен и неизбежен

в Брой 8/2017 - На изповед не питат мъжете за аборта/Думи за прочит/Общество/Християнство

Щом животът и личностното съществуване на индивида започват при оплождането, тогава Църквата не може да оправдае отнемането на този живот не само след раждането му, но и по време на износването му в утробата. Това е убеждение, получило своето утвърждаване още от апостолски времена (Дидахи 2:2; Посл. на ап. Варнава 19:5), основаващи се на библейското предание (Пс. 139:13-16; Ис. 49:1; Иер. 1:5; Гал. 1:15 и сл.).

Тези заключения се градят върху разбирането на Църквата за „свещеността“ или „светостта“ на живота.

Човешката личност ‐ още от зачатието дарена с душа или същностно духовно измерение ‐ притежава качеството на святост.

Като носител на Божия образ човек съществува в общение и с Бога, и с другите човеци, което е отражение на общението на любовта, превръщащо в едно цяло трите Лица на Светата Троица. Човешката личност е отражение на божествеността. Това остава в сила дори и след като грехът до такава степен е опетнил Божия образ, че го е затъмнил до неузнаваемост. Православието държи на убеждението, че този образ е вечен и поради тази причина – незаличим. Той остава неразрушим дори в най-окаменелите сърца и най-покварените души. Ако това не е така, тогава покаянието щеше да бъде нещо неосъществимо.

Следователно именно Божият образ в нас ни облича в това качество на „святост“. Подобно на самия образ, то характеризира нашето битие още от зачатието до смъртта, а също и в отвъдния живот.

Абортът унищожава живота на човешка личност, без значение в какъв стадий на развитие е плодът.

Ето защо отците на Църквата налагат на майката и на лицето, извършило аборта, наказание за убийство (обикновено десетгодишно лишаване от св. причастие).
Посочвайки това обаче, трябва да се запитаме дали не се допускат изключения.

Специалистите, занимаващи се с проблемите на нравственото богословие, приемат като цяло само едно изключение спрямо забраната за аборти. То се отнася до случаите, когато продължаването на бременността или евентуалното раждане могат да доведат до сериозни рискове за живота на майката.

Но дори и това разрешение би могло да се постави под съмнение, тъй като в светоотеческата традиция липсва ясно изразена подкрепа в такава посока. Въпреки този факт, предвид наличието на отношения на любов и отговорност от страна на майката спрямо други членове от нейното семейство, звучи пастирски и морално обосновано да се даде предимство на нейния живот пред този на нероденото й дете.
Други изключения, считани като допустимо оправдание за извършване на аборт и приемани от членовете на много християнски вероизповедания, но отричани по правило от повечето православни, са изнасилването, кръвосмешението и тежките генетични увреждания у износваното дете. Най-общо проучванията показват, че жертвите на изнасилване и кръвосмешение могат – при наличие на съответната любов и подкрепа – да износят и да родят нормално дете, а след това, ако се наложи, да го оставят за осиновяване. Всичко, естествено, зависи именно от споменатото „наличие на съответната любов и подкрепа“. Така или иначе, прибягването до подобен подход обикновено снижава последствията от онова, което понастоящем се определя като „постабортен синдром“, оказващ тежко въздействие върху „жертвата на постабортния синдром“ – понякога до такава степен, че може да я доведе до мисли за самоубийство. И все пак най-важната причина е, че

при оставяне на детето за осиновяване се запазва неговият живот.

Що се отнася до генетичните увреждания, Църквата заявява, че това дете е дарено от Бога и предоставено в обятията на родителите, за да му се отдават закрила, грижи и любов независимо от „дефектите“, които би могло да има. Безспорно някои недъзи са толкова тежки, че може да се окаже потребна медицинска намеса с цел абортиране, но тук отново целта трябва да бъде запазване живота на майката. Ако едно новородено дете проявява опасни за живота му генетични аномалии или пък страда от тежки, доказано нелечими аномалии (каквато примерно е аненцефалията) и това ще го доведе до скорошна смърт, тогава трябва да се вземат всички необходими мерки, за да се направи така, че детето да умре с максимално предоставяне на любов и по възможно най-безболезнен начин.
В съвременния свят подобни предписания навярно звучат твърде сурово и доктринерски – като продукт на една крайна философия в поддръжка на жизненото начало. Само че тяхната обосновка не се гради на правила – на неща позволени или непозволени. Те се основават най-вече върху набор от убеждения: че Бог е абсолютен господар както на живота, така и на смъртта; че Неговата любов се простира над всяко същество от творението, и преди всичко – над всеки носител на Неговия божествен образ; че Той поверява живота в наши ръце –

собствения ни живот и живота на неродените ни деца, – за да го ценим, да го пазим, да му отдаваме грижи и любов безгранично и безусловно.

След това Той изисква от нас да се обвържем с най-висшата отговорност – да поемем този живот и да го предоставим обратно на Него като жива жертва на благодарение и прослава. Нашите деца не са нещо, което ни „принадлежи“ – те принадлежат на Отеца на всички нас.

Въпреки това абортите са съществували и винаги ще съществуват. Ще бъде безполезно и жестоко обаче да реагираме на това явление, като заклеймяваме жената, притисната от обстоятелствата да направи този трагичен избор.

да критикуваме майката и да пренебрегваме отговорността на бащата, както обикновено се случва, представлява нещо крайно несправедливо

да упрекваме девойка, която в пристъп на депресия прибягва до избора да направи аборт, означава да потъпчем основния закон на любовта, отдавана и на светци, и на грешници. Да заклеймяваме жертвите на изнасилване или кръвосмешение заради това, че са се отървали от продукта на сексуалното насилие – макар този „продукт“ да е живо човешко същество, – е безсмислено и безсърдечно. На практика действително съществуват обстоятелства, при които жената бива принудена да направи избор, какъвто никога не е планирала, нито пък искала. Каквито и да са причините, довели до нейното решение, ролята на Църквата е недвусмислена.

Тази роля е да образова нашите младежи в духовна насока, вярна на Свещеното Предание. Но никога не бива да забравяме, че в основата на самото предание е Христовата заповед да имаме любов както към ближния, така и към врага: доказано чрез Неговата любов и опрощението на блудницата (Иоан 8:3-11), както и на Собствените Му убийци (Лука 23:34).

Бог ще съди всички ни според Своята правда, според Своята воля.

На нас ни е дадено да наставляваме, упътваме и подкрепяме с безмерно състрадание всички онези, които се намират в състояние на тежко нравствено изпитание.

В един или друг момент на практика всички ние се оказваме в подобно положение. В случаите с последиците от аборт, както и във всички подобни кризи, единствено правилното е да изберем как „да постъпим с другите така, както бихме искали Бог да постъпи с нас“.

Да поговорим

Нашият местен вестник за жени се отличава с остроумие, информация за модата и хумор. В него се публикуват белетристика и коментари – обикновено от пикантен тип, понякога дори благоприятни за душевно ободряване. Случва се обаче и да настръхвам, когато попадам на някои от тях.
В последно време се водят немалко разисквания относно въвличането в междукултурни конфликти. Доколкото тези конфликти включват темата за женските „права“, споменатият вестник изразява една, бих казал, видимо двусмислена позиция. В него по най-пряк начин се отстоява правото на жената сама да избира – при абсолютно всички обстоятелства – каква да бъде съдбата на евентуално заченатото от нея дете. Вземе ли решение да абортира това дете, без значение в какъв стадий от бременността, тя би трябвало да има свободата да го направи. Подобно право се възприема като нещо очевидно само по себе си. Всяко противоположно мнение, отстояващо идеята, че вече заченато дете трябва да получи законова защита, представлява не само ерес, но и нещо абсурдно.

Как би могло една зигота или ембрион, или зародиш да имат претенции за защита пред личното право на майката да се освободи от този нежелан продукт вътре в нея?

Фактът, че сме се отдали на подобен тип социално противопоставяне вместо на подходяща форма на диалог относно този проблем, се дължи до голяма степен на поляризацията на подходите спрямо него. За апологетите на правото на живот техните опоненти са хора егоцентрични, нравствено лабилни, отричащи очевидния човешки образ – без да се отчита личностният – на неродения живот, и то само за да си подсигурят личното спокойствие. С други думи, абортът по избор е вид акт за собствена угода.

В очите на апологетите на „свободния избор“ глуповатото приписване на „личностен образ“ – или дори просто на човешко естество – на ембрион или зародиш е плод на религиозен фанатизъм, поставящ някакви неясни, лъжливи правила над реалния факт на живота на жената

и представляващ крайно тежко вмешателство във възможно най-личната и интимна сфера на нейното съществуване.

Макар че защитниците на правото на живот не са особено склонни да признават този факт, по-голямата част от жените, прибягващи до аборт, на практика вършат това поради причини, които съвсем не са плод нито на такава коравосърдечност, нито на такъв егоцентризъм, в каквито ги обвиняват. За много от жените с „постабортен синдром“ преживяването и преди, и след самия акт е болезнено и потискащо. Много от тях са изпълнени с усещането, че не им остава абсолютно никакъв друг избор, освен да абортират своето дете. Ето защо те са склонни да приемат обичайната поддръжка на правото на живот или с осмиване, или със сълзи.
Що се отнася до отговорността от тяхна страна,

жените нерядко са разкъсвани между чувството за отговорност спрямо нероденото дете и също спрямо родителите, нежелаещи да приемат бременността на неомъжената дъщеря, или пък спрямо съпруга, отказващ по-нататъшното увеличаване на броя на децата в семейството,

или спрямо самите себе си, когато наличието на оскъдица и емоционални травми превръщат в нещо непоносимо мисълта за появата на още едно същество за изхранване, на още една жива душа, изискваща грижи и усилия.

При абортите въпросът за личната отговорност съвсем не изглежда така прост и недвусмислен, както мнозина си го представят.

Отговорност спрямо кого, ако жената се оказва притисната под натиска на противоречиви изисквания?
Онези от нас, които сме абсолютни поддръжници на живота, трябва да се запитаме относно преиначаването на нещата, с което някак твърде много привикнахме. Трябва, доколкото е по силите ни, да състрадаваме на болката и угнетението, преживявани от толкова много жени, прибягващи до прекратяване на бременността. А представителите на противниковата страна трябва да разтворят души за очевидното – макар и още нероден, животът си е живот. Той е в пълна степен човешки живот и заслужава грижите и защитата, които дължим на всеки отделен човек във всеки един етап от неговия или нейния живот.

Каквато и да е личната ни позиция по въпроса, ние трябва да прекратим словесните престрелки и да започнем да разговаряме с взаимно уважение и откритост.
Потребно е да разговаряме, но също и добре да чуваме.

В църквите обикновено не се говори по този въпрос. Някои са приели като призвание просто да изразят позиция на отричане на абортите, но те почти не взимат под внимание терзанията на майката (и буквално пренебрегват отговорността на бащата). Други изразяват частично съгласие с поддръжниците на правото на аборт, особено когато е в защита на жертвите на изнасилване или кръвосмешение. При все че и двете страни твърдят, че дават израз на истината по проблема, и в двата случая това е частична истина, в смисъл че тя се фокусира или само върху детето, или само върху майката. Но и майката, и детето имат законното право да бъдат в еднаква степен обект на нашето внимание и грижи.

Това тяхно право ни пренася отвъд нивото на „репродуктивните правомощия“ и „значението на ембриона“. То ни задължава да поставим целия въпрос в богословски и пастирски контекст, в рамките на който почитта към живота и благосъстоянието на личността се простират с равностойно състрадание и сила на въздействие към всички засегнати страни: и към нероденото дете, но също и към жената, от която това дете получава живот.

Ето защо е безусловна необходимост в храмовете (и във вашите, и в моя) да се осигуряват на местно ниво срещи за открит и откровен диалог относно аборта и значимостта на пренаталния живот – диалог, в който да има подход на отговорност, уважение и състрадание към всички засегнати страни. Предвид съвременните настроения и обстоятелства, ако подобни разговори не се организират именно в тези среди, тогава едва ли някъде другаде ще се поеме инициатива за това.

Из „С нас е Бог“, изд. Омофор, 2017

Джон Брек

Отец Джон Брек е един от водещите православни теолози библеисти. Професор по Нов Завет и Етикав семинарията "Св. Владимир" (Ню Йорк), води ликции в православния богословски институт "Св. Сергий" в Париж, в Института за православни християнски изследвания в Кеймбридж и др.
Автор е на много книги.
Джон Брек

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*