Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

Поднебесна академия

в Брой 2/2015 - Място за Църква/Български вдъхновения от

pavletoГЕОРГИ ПАВЛОВ-ПАВЛЕТО –  „ПРОИЗВОДИТЕЛЯТ НА МЕЧТИ”

Щастлив съм.
Торбата ми е пълна с песни
и не е тежка тя за мойто рамо.
Щастлив съм.
Върху палитрата на моите сезони
остави вятърът дъха на виното,
звъна на птичите крила,
смеха на хората
и на вратата ми отворена
добрите стъпки…
Георги Павлов-Павлето

Сред стените на една столична мансарда на ул. „Раковски”, в своята „поднебесна академия” и в обкръжението на съпругата си Поля, преживял последните години от живота си художникът, поетът, критикът, редакторът, бохемът, мъжът в тяло на дете Георги Павлов-Павлето. Поради възрастта, мизерията и болките в краката, той не излязъл от дома си в продължение на около 4 години.  Таванската стая на седмия етаж, която някога пращяла от хора и живот, сега тънела в тишина и сумрак. Казват, нямало почти нищо в жилището му през последните дни от живота му – нито картини, нито книги, нито хората, с които преди години преживявали заедно новия свят на изкуството и възторга от идеите за справедливост и по-добър социален ред. Меланхоличният лиричен малък-голям художник изглеждал забравен.

Само по BBC го нарекли „производител на мечти”,

а след смъртта му в ефира прозвучали следните думи: „Продължавай да живееш на 7-ия етаж, където за нас е вече недостъпно, там, дето се затвори асансьора, развали се и затова сигурно вече не можеш да слизаш”…

pavleto1През 1925 г., когато Павлето дошъл от родното Чипровци в София, малкият човек познавал мизерията в най-пълна степен. Останал съвсем без пари, дълго време нямал квартира и спял където намери. Неговите състуденти и приятели наели за него ателието и там Павлето започнал да строи рая си. Покрай стените в таванчето били подредени огромни рафтове с книги по история на изкуството. Всеки бил добре дошъл – познати, непознати, известни и неизвестни личности, студенти, съседи.  В единия ъгъл можело да се чете, в другия – да се говори за Пол Елюар, Пол-Мари Верлен, Камю… Понякога посетителите имали чувството, че са попаднали в театрална зала, друг път – в роман на Хемингуей или Франсис Скот Фицджералд. Идвали хора, отивали си, някои живеели там за някое време, като двама изпаднали царски офицери например, или бедни студенти. Всичко било общо – парите на шкафчето, чипровските чушки с боб, дървата за цепене, с които палели печката, грижата един за друг – комуна някаква. Понякога се развихрял диспут – като по време на Френската революция, толкова емоционален и горещ, че „очакваш всеки момент някоя глава да фръкне”. Сред тях Павлето седял в един стол, с провесени крака, които не стигали пода, като цар. От време на време подремвал, но продължавал да спори дори в съня си, с Шекспир…

Какви ли не хора е приютявала неведнъж „поднебесната академия” – и в царското време, и в годините на социализма.

Веднъж там Стоян Венев започнал да рисува върху голямо платно в горната част, а Павлето – в долната. Ателието му посещавали Ангел Каралийчев, Владимир Димитров-Майстора, Никола Вапцаров, Константин Кисимов, Олга Кирчева, Кръстю Сарафов, Сирак Скитник, Николай Райнов, Илия Бешков и много други кинаджии, художници, литератори, които поддържали сюрреалистичния дух в една от най-високите тогава точки на София. Там, на много метри от земята, по-близо до небето отколкото до люшналите се огромни развълнувани тълпи по софийските павета, бежанци, каруци, модерни коли, търговци и фенери, отвисоко сякаш по въздуха влизал в таванчето целият свят. И нито един, който е прекрачил прага в „академията” на Павлето, не си е тръгвал същият.

pavleto_72И все пак едва ли някой е подозирал, че зад ведрия му нрав, таланта, прия­телите, чувството за хумор и винаги изрядния костюм, се криел дълбоко покрусен човек, висок един метър и четири сантиметра. Само неколцина от неговите приятели са го виждали да плаче понякога и са познавали страха му от самотата. Понякога изпадал в депресия, не искал да говори и да се храни. Казвал, че е щастлив, едно стихотворение дори кръстил „Щастлив съм!”, но всъщност твърде много се взирал във всичко около него и често виждал несъответствия между желанието си да види по-добър свят и хората, които го създавали. Стиховете и ранните му автопортрети разкриват вглъбеност и един тъмен, мрачен колорит. Болката от недъга му кореспондирал с друг един страх – че няма да може да осъществи любовта, която се случва на всички останали човешки същества „в норма”, тази любов, за която мечтаело цялото му вътрешно същество. Въпреки болката обаче у него нямало никаква озлобеност. Обратно – винаги бил изпълнен с възторг от красотата и всеки ден рисувал с някаква дълбока страст – женски портрети, деца, пейзажи, в които имало поезия и една игрива музика, нуждаеща се от много пространство и свобода.

Хората, които са общували с Павлето, го помнят като много пъргав и винаги изискано облечен човек. Той държал много на външния си вид, дори имал специален шивач – бай Мирон, който изпълнявал всички изисквания на своя причудлив клиент – веднъж удължил крачола на панталона му с цели 3 милиметра… Суетата е присъща на известните личности, тя била спътник и на Павлето. Веднъж, през едно горещо лято той отказал да свали шлифера си, понеже на сакото му имало гънка – това не трябвало да загрозява външния му вид… „Обичаше красотата във всичките й проявления. Беше роден естет” – спомнят си неговите приятели.

pavleto3„Очите ми са уморени да събират хубостите на света,
а душата ми е все още кладенец.
Защо искам да има слънце и през нощта,
а в зимата наместо сняг
в градините с ледунки
да ухаят разцъфналите дървеса”?

Павлето завършил Държавната художествена академия в София през 1940 г. при проф. Борис Митов. Още първите му творчески публични изяви предизвикали ласкави отзиви от страна на критиката и зрителите. Творчеството му било основно в областта на пейзажите от градските покрайнини, портрета, натюрморта. Първоначално бил повлиян от модерните френски художници и импресионизма, като възприел тяхното отношение към цветовете, пространството, лаконичната форма и предаване на атмосферата. Отличителен белег на стила му е лиричното усещане и светлата меланхолия на пейзажите му, които внушават определени психологически състояния, но без драматичните противопоставяния в композицията и рисунъка. Цветовете върху платната му първоначално били в сиво, синьо, бледа охра, тъмно зелено, със сложни монохромни гами, после постепенно цветовете и светлината станали по-ярки и чисти – това е „една изискана, интимна, топла, артистична живопис”, както я определят критиците. В по-късните му творби сюжетите се променили – художникът рисувал големите столици и пристанищните градове – Париж, Будапеща, Алжир, с опростени до крайност изразни средства. Голямо място в творчеството му заемали пейзажите от пристанищните български градове – Созопол и Несебър, където доминирало пространството, светлината и далечния хоризонт.

Една от изложбите през 1947 г., която е определена като модернистична, била посетена от Георги Димитров, който много я харесал, дори купил картина за съпругата си. На въпроса дали прави портрети по поръчка, художникът отговорил, че не рисува по поръчка.

„Павлето е малък, но изкуството му е голямо”, казал Димитров.

Сирак Скитник, Кирил Кръстев, Богомил Райнов и други критици пишели за него и го определяли като многопланов художник. В неговите платна винаги присъствали хората. Изключение правела серията картини с натрапчиво оголени дървета и стърчащи към небето клони.
„Не е лесно да си човек на изкуството – мечтаеш много, стараеш се много, страдаш много, защото всяко изкуство се изстрадва. Затова хората на изкуството винаги са живеели трудно, но пък удоволствието се изживява, когато твориш, и си струва да го изстрадваш.” Специално място в творчеството на Павлето има детето. Обичал много децата и не се обиждал от любопитството им и понякога от грубата им откровеност. Сам в тяло на дете, сред тях Павлето се чувствал като свой – в гледната точка към света, в копнежа си по откритите пространства, в чистосърдечието и способността простичко да изпитва радост. Околните като че ли също се отнасяли към него като към дете, наричали го с умалителни имена – това е Павлето…

Дано не срещнете човек,
не видял
приказка в очите
на разплакано дете…

От 50-те години художникът се „заразил” и от друга изследователска страст – да пише.

Павлето е автор на многобройни монографии за големи български художници, сред които Теню Пиндарев, Кирил Цонев, Георги Попов. Работел като редактор и сътрудничил на различни вестници и списания, публикувайки статии за световното изкуство; представял там и свои илюстрации. Имал много приятели журналисти, с които постоянно се срещал в продължение на 28 години в Клуба на журналистите, а на Ангелушевата маса там винаги имало място специално за него запазено. Често посещавал „Бамбука” и „Луката” – художническата къща до кафене „България” и Военния клуб, която вече не съществува, където обичайно завършвал традиционната си любима разходка по жълтите софийски павета. Не по-малко Павлето обичал и да шофира своето рено дофин, макар понякога минувачите да се чудели как така се движи този автомобил сам по улицата. При по-внимателно вглеждане, те забелязвали върха на традиционния каскет на художника…

Павлето предприел пътешествие заедно със свои приятели художници до Германия, Белгия, Холандия, Алжир, Франция и Англия. „Шанз-Елизе” го плашела с мащабите си, а от най-високото на Айфеловата кула той изрекъл анекдотичната си фраза:

„Най-после Париж е в краката ми”.

В Лондон стоял разкрачен на Гринуичкия меридиан и се шегувал с думите: „По-голям съм от Крали Марко, защото с единия крак стъпвам в западното полукълбо, а с другия – в източното.”
Още в ученическите си години Павлето написал първите си стихотворения, а през последното десетилетие от живота си публикувал две стихосбирки: „Вятър над Огоста” (1985) и „Когато кестените спят: рисунки и стихове“ (1993). Вглъбената му лирика незнайно как се съчетавала с бунтарските му леви убеждения, които не променил след 10 ноември 1989 г. Често говорел за „европейската революция”, която считал, че ще дойде и в България, но в същото време имал много несъгласия с всяка власт.

„Тъпите хора и тъпите политици са по-силни от нас. Значи трябва да останем. Трябва да кажем поне две приказки”…

След промените през 1989 г. неговата „поднебесна академия” опустяла, приятелите не идвали вече, или поне повечето от тях, понеже Павлето „бил комунист”. Макар за най-близките му да било ясно, че в неговия случай „комунист” означава по-скоро „идеалист”, човек, който  можел да събере целия свят чрез изкуството в мансардата си и да общува с големите умове на своето време в един сюрреалистичен реален и виртуален диалог, през пространството на багрите и думите, през радостта от интелигентното общуване и меланхолията в изкуството му, през чувството за хумор, останало непокътнато дори слpavletoед четирите години повече или по-малко доброволен „затвор” и изолация. Когато го носели на столче по повод неговата юбилейна изложба, Павлето възкликнал: „Най-сетне видях света от височината на вашите очи!”.

Днес  творбите на Павлето са пръснати по целия свят, в художествени галерии и частни колекции в България и чужбина. Неговите най-близки приятели присядат понякога в „поднебесната академия”, в която още има мирис на бои, и очите им се навлажняват от спомена за младостта и „царя” на това пространство, „доказателство за великото триединство: сърце, интелект и талант”, събрани в това малко крехко детско тяло. Винаги е бил като герой от приказките – по-различен, но точно най-хубавата част от всичко, което представлява човекът.

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от Брой 2/2015 - Място за Църква

Място за църква

Великият западен подвижник св. Франциск от Асизи вървял със свой ученик през

За смирението

ВЕДНЪЖ ПРИ ОПТИНСКИЯ ЙЕРОСХИМОНАХ АНАТОЛИЙ ЗЕРЦАЛОВ дошла една жена и поискала благословение
Отиди горе