Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

Неравнодушните филми на Бинка Желязкова

в Брой 7/2015 - Между страха и любовта/Български вдъхновения от

Бинка Желязкова беше, е и си остава най-яркото явление от първото поколение професионални български кинематографисти. А киното, както е известно, е поколенческо изкуство. Значимостта на твореца се измерва със способността му да улови и изрази спецификата на отрязъка време, отпуснато му от съдбата. И Бинка Желязкова неуморно и безкомпромисно създаваше кинематографичните си прозрения за поривите и тъгата на своята епоха, белязали индивидуалното и общото ни битие. „Животът си тече тихо…”, „А бяхме млади”, „Привързаният балон”, „Последната дума”, „Басейнът”, „Голямото нощно къпане”, „Нощем по покривите” … Под тези заглавия на филмите й се спотаява една неистова жажда за познание на images_binkaчовешкото и не съвсем човешкото, за моралното и неговото отрицание, за възхода и упадъка на личността. Тези незрими и трудни философски категории тя умееше достоверно и естетически бляскаво да претвори във филмови образи. В една с нищо не изключителна житейска материя, в която, за добро или зло, съществуват нейните герои. Умееше да разпознае как в ежедневната практика са разположени проклетите въпроси на времето, терзаещи мислещите и неравнодушните”.

Искра Божинова, кинокритик

Да ти падне от небето един балон, „привързан за войната” някъде в Плоещ, но откъснал се от въжетата си и вече свободен. Сякаш живо същество, което говори с човешки глас и може би шпионира, иначе защо ще виси над селото, да смущава духа на селяните и да прави сянка?! „Голям звер”, нещо като Граф Цепелин, ама не съвсем. Да загърмят селските пищови и селяните да организират хайка – жив да го хванат, а покрай тях да премине духовата музика на връщане от панаира, досущ като във филм на Фелини. Бостански плашила и кучета да подгонят едно младо момиче с бяла рокля, да лаят срещу нея, надвесени над дупката, в която се е скрила, да проговорят и те с човешки гласове. Да вдигнат селяните на ръце едно магаре, ама защо – и те самите себе си питат, понеже „от магарето европеец не става”, „не спазва европейското време”… Тогава, през 1967 г., когато Бинка Желязкова завършва филма „Привързаният балон” по мотиви от новелата на Йордан Радичков, някой подшушнал на Тодор Живков, че той е магарето, и филмът не вижда бял свят. И не само затова – сюрреализмът като начин на мислене стои в други философски и естетически пространства, в противоположния полюс на социалистическия реализъм, където балоните не говорят и никакви кучета не гонят човека, устремен към светлото си бъдеще.

Филмът е забранен веднага след премиерата му с министерско постановление, в което като основен мотив се изтъква неуместността на  режисьорското решение да изобрази селяните „през призмата на песимизма”, като „полудива тълпа”. Дори на кинематографистите не се разрешава да го гледат. Едва след промените през 1989 г. „Привързаният балон” е излъчен по екраните, „истински шедьовър в черно-бяло”, filmкато „сатирична притча за националния ни характер” и „неуспешния, но продължаващ „опит за летене” на българите”. Филм, определен като най-вдъхновената и талантлива екранизация на Радичков в киното. Любопитно е, че още преди премиерата си, „Привързаният балон” е купен за разпространение в чужбина. Но така и не се реализират прожекции нито в България, нито в други страни.

Това не е първият филм на Бинка Желязкова, спрян от комунистическата цензура. Същото се случва и с „Животът си тече тихо…”, завършен десет години по-рано, първия филм на първата българска кинорежисьорка, излъчен по екраните за пръв път също в края на 80-те години на миналия век. Прибавяме „Голямото нощно къпане” (1980), двата й последни документални филма „Нани-на” и „Лице и опако” (1990). Бинка Желязкова защитава през целия си живот своя собствен творчески почерк и си остава завинаги в съзнанието на българския зрител като

„непослушното момиче на българското кино”, „бунтарката”, „желязната Бинка”,

която никога не прави компромис нито с идеалите си, нито с естетическите и философските си принципи.

Бинка Желязкова е родена през 1923 г. в Свиленград и още на 15-годишна възраст приема левите идеи. Като ученичка държи реч срещу управляващите, поради което не получава зрелостно свидетелство и е принудена да работи в строителството. Няколко пъти я арестуват и не й разрешават да продължи образованието си. Чак след войната тя завършва режисура в Държавното висше театрално училище и става първата българска жена-режисьор. Има двама братя – Любомир и Николай (който е учен химик, академик, патентовал редица български лекарства).

Една такава изключителна личност като Бинка Желязкова свързва живота си с не по-малко изключителния Христо Ганев, сценарист на повечето й филми – неин съидейник от младежките години, партизанин от четата „Бачо Киро”, военен кореспондент през Втората световна война, народен представител, главен редактор на в. „Народна младеж”. Двамата запазват чисти идеалите си и не могат да се примирят с двуличието на техните бивши съмишлени1_FRIZZци, с фалшивия патос на комунистическите лозунги и еднолинейното идеологическо мислене, въздигнато в норма. Техният общ първи филм „Животът си тече тихо…” за пръв път в Източния блок извежда на преден план десакрализацията на комунистическите идеали, принизяването им до битов комфорт, първосигналното нагаждане към новото време, използването на властта за лични цели в услуга на живота „на дребно”. От онези идеали, които въздигат човека на високо нравствено и духовно ниво, които просветляват душата му дори пред лицето на смъртта, не е останало и помен.

binka_ganevФилмът е пропит с болката на Бинка Желязкова от породилото се недоверие вътре в нелегалните комунистически структури по време на войната. Той е твърде неудобен за тогавашната партийна номенклатура, безпощадно разкриващ моралното падение и злоупотребата с властта на бившите партизани, заели високи постове в партията. И филмът е „арестуван”, спрян от излъчване по екраните, забранено е да се говори за него – няма го гласа на съвестта, няма душевни терзания, няма изречения, разяждащи бодрия устрем и лицемерен оптимизъм. Яростната разправа с този филм довежда до истинско вцепенение и страх сред българските кинодейци от това време и сковаването на цялостния кинопроцес в България, поради което българското кино не достига международното признание, на което се радват кинематографиите от другите страни от Източния блок.

Става така, че не само филмът, но и неговите автори стават неудобни за социалистическата власт. Въпреки че Христо Ганев завършва кинодраматургия в Института за филмово изкуство в Москва и с биографичния филм за живота на Никола Вапцаров, режисьор Борислав Шаралиев – „Песен за човека” (1954), се дипломира като сценарист, към него се отнасят с огромно подозрение. Дори има опасност филмът да бъде спрян – Вълко Червенков тогава се намесва и спасява филма от забрава.

Подозрителното отношение на социалистическата номенклатура към режисьорското семейство приема драстичен замах – колкото повече награди печелят филмите на Бинка Желязкова у нас и в чужбина, толкова по-силно „лаят кучетата” срещу нея, забраняват творческите й проекти, уволняват я от киностудията. Вероятно неведнъж е чувствала, че няма изход и погива, кучетата я застигат, куршумът на някой селяк ще я улучи в гръб, колкото и да бяга с боси нозе по чукарите на това ненормално време, в невинната си бяла рокля – едно нереално безпомощно същество в мощната стихия на „устремения оптимизъм“…

Първият филм на Бинка Желязкова, който получава международно признание (златен медал в Москва, първа награда за операторска работа на Васил Холиолчев и за женска роля на Людмила Чешмеджиева по време на кинофестивала „Златна роза” във Вар­на, награда за операторска работа в Прага и първа награда от Международния фестивал „Старите обувки” в Картахена, Колумбия) е „А бяхме млади” (1961 г.), по сценарий на Христо Ганев. Това е и първият неин филм, който излиза по екраните, затова често се счита за дебютен.

Темата за морала и етичните дилеми пред лицето на смъртта,

за избора на човеците да останат верни и да умрат или да предадат другарите си и да живеят, РМС, нелегалните комунистически групи по време на Втората световна война продължават да вълнуват и двамата, но този път в по-интимни и изповедни нюанси. Във всеки случай с този филм уникалният тандем Бинка Желязкова и Христо Ганев заявява своето категорично присъствие във филмовото пространство не само в рамките на малката ни страна, но и по целия свят, представяйки ги като кинотворци със свой собствен визуален стил.

След наградата от Москва, макар и със стиснати зъби, в България също награждават Бинка Желязкова с Димитровска награда. Почитта обаче е само външна. Социалистическата власт никога няма да забрави и прости несъгласието й да прави филмите, поръчани от нея. Както често се случва с живота на изключителните личности, нейните очертания са или много високо, далече от пушечен изстрел, или много ниско, в средата на мишената, но никога в златната среда на посредственото равнодушие.

В края на 60-те години в семейството настъпва и друго сътресение – Христо Ганев е изключен от БКП, понеже отказва за отрече книгите на Александър Солженицин. Подкрепят го българските писатели Валери Петров, Гочо Гочев и Марко Ганчев. Кучетата лаят, момичето с бялата рокля продължава да бяга напосоки, иска да се скрие в гората, но селяните гърмят с пушките си зад гърба й… Няколко години съществува забраната да снимат филми.

 1973През 1973 г. Бинка Жposledna dumaелязкова завършва филма „Последната дума”, по неин сценарий, със стихове на Стефан Цанев. Шест осъдени на смърт жени осмислят истинските стойности на живота в затворническата килия и очакват изпълнението на присъдата всяка по свой начин. Едната от тях е художничка и нейните естетически стремления към красотата намират израз в сюрреалистичните картини, които рисува с великденски бои в последните дни от живота си върху стените на килията – мрачната обстановка и чувството за безизходност се стопяват сред полета на странните птици в цветната градина, където другата жена, учителка по професия, ражда детето си. Бягството на третата жена, подготвено и осъществено от Партията, става причина останалите да бъдат обесени. Вина, избор, чест, компромис с идеалите – това са темите, които отново изследва Бинка Желязкова през живота на шестте жени, поставяйки за пореден път въпросите в търсене на изходния път: има ли спасение за човек, ако съхрани живота си, но изгуби смисъла му?!…

„Понякога обстоятелствата не ни предоставят избор и включени в „партия билярд”, трябва да направим много малко, за да участваме честно в играта – да не бъдем топка, която ще блъснат, за да блъсне тя другата; да запазим своята елементарна човешка порядъчност…”

Бинка Желязкова по повод
„Последната дума”

Филмът, селекциониран и излъчен на кинофестивала в Кан, предизвиква изключителен интерес и висока оценка от световния киноелит, дори е предложен за награда. Но съветският представител в журито се обявява против. „Последната дума” получава наградата „Фемина” на фестивала в Брюксел. Няколко години по-късно по екраните излиза първият от трилогията филми по сценарии на Христо Ганев – „Басейнът”, спечелил сребърен медал на фестивала в Москва.

Близките на режисьорското семейство твърдят, че филмът съдържа много автобиографични елементи и на двамата: „Като теми и стил това е сгъстена антология на състоялите се или не филми на двамата”.

В него се появява още една тема – мълчанието.

Това е един модерен за времето си европейски филм, който фокусира вниманието си отвъд идеологемите на времето и се взира във вътрешния човек, в неговата самотност, отчаяние, обърканост, безпътица. Това са истински човеци от плът и кръв, със силни чувства и своеобразни характери, пряко на наложената социалистическа схематичност в изграждане на образите, изкуствения оптимизъм и героика. И в този филм двамата продължават да разказват за разочарованието си от тоталитарния режим и догматичността на социалистическия реализъм, което води до нова груба реакция на властта. Веруюто на Бинка Желязкова е в илюзорното схващане, че „лошите” като видят недостатъците си във филм, ще се засрамят и поправят – тя докрай вярва в силата на изкуството да обръща посоките на човешките съдби към по-светлата половина на духа и битието.

Филмът „Басейнът” е любопитен и от друга гледна точка – голяма част от сцените са снимани на басейна „Спартак”, един от най-модерните тогава на Балканите. Кадрите са запечатали лица, събития, изключително красиви скокове във вода и тренировките на българските плувци от онова време, свързани с българската плувна история. Един от най-добрите български скачачи Августин Саракински (Гуси) си спомня случка от заснемането на сцената със скока „Чайка” (напред с право тяло, от 3-метров трамплин): Бинка Желязкова го пита дали може да остане във въздуха за една секунда с разперени ръце като птица, след като достигне връхната точка на скока, и после да скочи във водата. Скачачът отговаря, че да, може, ако премахне „G” – „жето”.

Режисьорката обещава организаторите да направят каквото е необходимо и това предизвиква множество усмивки. Човекът обяснява, че има предвид  земното притегляне, а Бинка Желязкова, „като всеки наивен човек на изкуството, който живее в „неговия си свят”, отговаря: „Жалко!”…

Филмът „Голямото нощно къпане” (1980), отново със сценарист Христо Ганев, е включен в програмата „Особен поглед” в Кан. Всяка година приятели от различни поколения, с различни професии прекарват заедно лятото на море. Познават се много добре, прекарват времето си безгрижно и всички са щастливи, но зад тази фасада между тях се настанява скуката. Точно тя ги подбужда да започнат опасна игра. Ритуалният тракийски танц край сухото дърво завършва с нелепо обесено младо момче – метафора на моралните казуси, които поставя времето. На везните авторите на филма отново поставят въпроса, който ги вълнува цял живот: коя смърт е по-страшна – на тялото или на духа…

Основополагащите живота на човека въпроси за вината, покаянието, изкуплението се поставят от режисьорката и в двете документални есета (1982): „Лице и опако” и „Нани-на” – за мъката на жените от Сливенския затвор, които раждат децата си зад решетките. Бинка Желязкова продължава да поставя диагнози на обществото през историите на тези жени. И двата филма не излизат по екраните след създаването си, а чак след промените през 1989 г.

„Идвам при тях не за да ги съдя, нито да ги порицавам. Порицани бяха от всички и най-сурово  – от най-близките”.

Бинка Желязкова

В средата на 80-те години на режисьорката й е отказано да снима филм със заглавие „Спартак”, каквато идея има и съветският режисьор Николай Машченко („Пътят към София”  и „Юлия Вревска” са негови филми).  Съветският режисьор с украинска фамилия е помолен от Москва да снима „Спартак” за телевизията. Това е времето на Горбачовата перестройка, СССР се разпада, а в такова време трудно се правят филми. Съветската кинематография отказва да плати дела си в „Спартак” и проектът за този филм потъва в забвение.
През 1988 г. режисьорското семейство реализира филма „Нощем по покривите”, удостоен със „Златната ракла” на Международния фестивал в Пловдив.

И в този филм, кbaseinакто във всички останали, Бинка Желязкова и Христо Ганев търсят отговори на екзистенциалните въпроси за любовта и смисъла на живота, метафорично в споровете на техните героини Голямата и Малката надежда.
В спомените на хората, които са имали възможност да бъдат близо до нея на снимачната площадка, Бинка Желязкова остава изключителен професионалист, перфекционист във всеки детайл – от сценария, до светлосенките, движението на камерата, актьорската игра. Винаги снима сцените по 10-12 пъти (други режисьори правят само два дубъла) и внимателно подбира кой дубъл да използва. Сравняват я с Фелини и  Тарковски. Нейният стил е сходен на италианския неореализъм и френската „нова вълна”, влияние върху филмите й оказва и руското кино.

След промените през 1989 г. настъпва мечтаното време за Бинка Желязкова и българските творци, чиито творби лежат в чекмеджетата, забранени през  тоталитарния режим; време, в което няма министерски постановления, с които се заглушават гласовете на съвестта на нацията. Парадокс, но точно тогава „непослушното момиче на българското кино” спира да снима и се обгръща с мълчание. Друг вид мълчание, не като онова, за което става въпрос в

„Басейнът” – мълчанието на човека, скован от болестта на Алцхаймер.

Говорят само филмите й, малкото, които успява да реализира – седем игрални и два документални, а ние дори не бихме могли да си представим какъв би бил нейният „Спартак” и филмите, които е мечтала да снима. Мъчителните години без позволение да прави кино в най-голямата си сила, когато е достигнала творческа зрялост и вече е имала отговори за този свят, за човека, почтенността, духа и свободата, абсурдно контрастират с изключително високото й международно признание. Дори след промените у нас, въпреки рухването на цензурата, тя пак е била поставена в ситуация на невъзможност да говори чрез филмовата лента и поради друга причина – икономическата криза в българското кино.

Чуждата критика определя Бинка Желязкова като носителка на българската „нова вълна”, заедно с Рангел Вълчанов, които правят авангардно изкуство върху железния шаблон на соцреализма. Онова, което най-много вълнува режисьорското семейство в живота и творчеството, е несъответствието между идеала и реалността, компромиса, заменянето на истинските стойности в живота с фалшиви идоли, размиването на моралните очертания в модерното общество.

„Погледнати от днешната перспектива, това са филми отвъд идеологемите, полагащи своите герои в полето на общочовешкото.

Те очертават драматичната духовна биография на България от втората половина на ХХ век така, както го правят и произведенията на големите европейски режисьорки от нейното време: Аниес Варда, Вера Хитилова, Лина Вертмюлер, Кира Муратова, Лариса Шепитко, Лана Гогоберидзе, Маргарете фон Трота – с изстраданото самочувствие на реализирани творци”.
Боряна Матеева

За кратко Бинка Желязкова е директор на българската секция в международната организация „Women in Film”, създадена по време на конференция на жените в киното – KIWI, в Тбилиси (1989). През 1996 г. тя е обявена за лице на киното в Източна Европа, портретът йbinka_work се появява върху сборника „MovEast”, но скоро след това тя напълно се оттегля от обществения живот.

Днес, четвърт век след настъпването на промените, българският „опит за летене” в „Привързаният балон” и в ежедневието ни остава все така непохватен, с много пушечни изстрели и бесен лай на кучета. Едва ли днешното време с неговата морална обърканост и ценностни размествания е по-благосклонно към истинските послания, мъдростта и прозренията на дълбоките талантливи творци, въпреки липсата на цензура и министерски постановления. Момичето с бялата рокля сякаш продължава своя бяг към гората, да се скрие, но един куршум я застига и тя се свлича на земята. Идва жандармерия върху коне, балонът се търкаля върху хълма и върху войниците, до последно не се предава и не позволява да го „хванат жив”. Мъжете с униформи го правят на решето с изстрелите си, после го режат на парцали, а на селяните удрят сто тояги. А те, някак си дори с готовност приемат ударите по гърбините си – малко преди това, макар и за кратко, се бяха хванали на въжетата на балона и се опитаха да летят… Вероятно са се чувствали като круша, паднала от дърво. Но, както казва Радичков, „човек първо пада от круша и после става човек”. Селяните много добре знаят това…

„Едно трябва да се знае за филмите на Бинка Желязкова, че те са актуални и днес. Бинка е един творец, който има невероятната способност да бъде напред във времето, да изпревари времето си и да види нещата преди другите да са ги усетили. Това е способността и орисията на изключително талантливите хора. Това е била и причината тя да не бъде възприемана лесно, да има толкова много проблеми. За хора като нея ние трябва да знаем. Трябва да знаем, че е имало някой, който се е съпротивявал на конформизма и е отстоявал себе си на всяка цена. Нейните филми са ангажирани, актуални за всеки период от българската история, който пресъздават. Например филмът „Животът си тече тихо” би трябвало да се разглежда като класика на българското кино, от която да се учим ние, по-младите. А този филм, имам чувството, че не е толкова познат. Същата е и историята с „Привързаният Балон” (1967). Това е филмът, който е може би най-емблематичен за Бинка Желязкова и нейната съдба в киното. Той е на световно ниво и всеки, който е видял дори и откъс от него, иска да го гледа отново и отново. Такава е силата му и днес. Гледайки нейните филми човек си мисли, че българското кино е живо, ангажирано, пълно с енергия и въображение. И това е вече много, защото става въпрос за традиция и приемственост”.

Елка Николова,
кинорежисьор, автор на документалния филм за Бинка Желязкова „Да разкажеш приказка за мълчанието”

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от Брой 7/2015 - Между страха и любовта

Видях те

Фотоизложба (Не)Видими – фотография за социална промяна About Latest Posts Маргарита ДрумеваМаргарита

Синът Човешки

Въпросът на Иисус: „За кого Ме мислят човеците?“ – звучи и днес; и днес,

Не умея да обичам

В редакцията пристигна писмо от наша читателка: „По всяка вероятност сте получавали
Отиди горе