Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

„Мълчание“, което се счупи

в Брой 1/2017 - подкрепата: достъпното чудо/Култура от

В края на миналата година се състоя световната премиера на „Мълчание” на легендарния Мартин Скорсезе. Показаният пред повече от 400 католически свещеници във Ватикана филм е вдъхновен от едноименната книга на японския писател Шюсаку Ендо, „Мълчание”, и пресъздава история за християнски мисионери йезуити през XVII век, които стават свидетели на мъченията, понесени от японци, приели християнството. Българската премиера на филма беше през януари в рамките на фестивала „Киномания”.

Две кратки уговорки в началото. Първата е, че мнението ми е изцяло на кинолюбител, без претенции да громя големите майстори в занаята. С други думи, чистосърдечно разказвам какво пося като чувства в мен филмът. И втората, струва ми се по-съществена, е още тук да разграничим ясно двете смислови плоскости, в които се преживява творбата. Едната е художествената (или филмът като фикция, история, „приказка”) и втората: как гледаме (на) него като християни, още повече православни. Или има ли съответствие между художествените послания, експлицитно заявени (повече или по-малко) като автентично християнски, и Богооткровението, Църковният разказ, който е ни повече, ни по-малко жива реалност.

Като кинематография големият майстор се изявява такъв още веднъж. Камерата е изключителна. Мъченията на християните са предадени едновременно зрелищно и деликатно. Кадърът разкрива толкова, колкото да предаде зловещите способи. Внушена е повече идеята за предстоящата мъченическа смърт, отколкото нейната реална картина. И този парадоксален спомен за предстоящото постоянно се завръща в съзнанието на протагониста – кървавата диря от обезглавеното тяло, дървените кръстове на брега, потъващите тела във водата …

Мащабни превъплъщения на Лиам Нийсън, Адам Драйвър и Андрю Гарфийлд в главната роля на мисионера-йезуит отец Себащиау Родригеш. През цялото време тече асоциацията на неговия мъченически образ с този на Господ Иисус Христос преди разпятието.

Веднъж като дублиране на основни мотиви: предателството на Кичиджиро/Юда, разпита при губернатора Иноуе/Пилат, многобройните страдания и др. В допълнение се дублират и конкретни епизоди: например как тълпата посреща и замерва католическия свещеник в смисъла на „Разпни го!”. Не на последно място, падре Родригеш визуално прилича на Спасителя и дори в един момент във водното  отражение провижда не себе си, а тъкмо Него.

Удачна е линията и на прокрадващите се съмнения на мисионера при тези екстремални, непосилни обстоятелства. Това е голямата тема – мълчанието на Бога. В постоянния диалог с Него, той задава въпроси, напада го маловерие, изпада в униние и изстъпления, граничещи с богохулство. Състояния, с които „средният” християнски зрител, струва ми се, би се идентифицирал. Т.е. образът на главния герой не е някакъв идеализиран шаблон, а притежава правдоподобна вътрешна динамика и развитие. Затова ни е някак близък.

Близък ни е и образът на малодушния и страхлив Кичиджиро, който изправен пред поредната опасност от мъчения, отново и отново се отрича от вярата си и предава многократно свещеника. До последно очаквах (и тайно се надявах) някак си тъкмо от него да дойде изкуплението за отеца. Например в сцена, която символично да размени ролите – падналият падре да се покае пред окаяния японец, или „силата в немощ да се прояви“, тоест. Бог да проговори на свещеника чрез Кичиджиро.

Но да се върнем на още няколко позитивни впечатления. Срещата-сблъсък между християнството и специфичната среда в Япония е възпроизведена по въздействащ начин. И отново нееднопланово – освен смисъла на Христовия дар, са разработени и проблематичните аспекти в религиозното преживяване на местните: повечето се покланят на слънцето, а не на Слънцето на Правдата (Христос) или бленуват за „Параизо” (Рай), в който за бедния и декласиран японски селянин няма да има само тежък труд, данъци и купичка сладки картофи. Паметен остава и диалогът между свещеника и губернатора, основан на метафората за четирите „наложници” – католическите Португалия и Испания и подкрепящите протестантството Англия и Холандия – които си оспорват „съпруга” Япония. Това е отпратка към историческите проблеми на епохата, свързани с мисионерството. Иноуе дори нарича християнството „натрапена любов на грозна и ялова жена, която представлява нетърпимо бреме”.

Стигаме до повратната сцена. Отец Родригеш е заставен да се отрече от вярата си, като настъпи „фумие” (плочка с образа на Христос). Той вижда продължаващото страдание на вече отреклите се християни, провесени в ями с главата надолу и понася обвиненията на също отреклия се някогашен негов духовен наставник отец Ферейра, че всички те умират не в име Господне, а заради неговото упорство. Тъкмо тогава заговаря въображението на авторите на филма. То заявява, че от плочката долу в прахта Сам Бог, Когото чуваме като задкадров глас, позволява на свещеника да настъпи „фумие”-то. Това е някакакъв странен вариант на античния драматургичен инструмент „Deus ex machinа”, който в случая вече можем да назовем, не и без известна ирония, не „Бог от Машината“, а „Бог от Плочката“.

В този  момент се случва Голямата разлъка между двете линии, за които стана дума  в началото. И ако художественият разказ продължава зрелищно, то вече не е налице досегашното припокриване между него и Богооткровението. Дори напротив, авторовата интенция значително се различава от църковната истина. В края на филма смелото творческо решение намира своето вътрешно потвърждение, хрумва ми да го нарека „индулгенция” – Падре Родригеш, вече Окада Саннемон, умира на преклонна възраст и японската му жена се сбогува с него преди традиционното погребение. В последния кадър ефектно влизаме в горящата бъчва, и в сключената длан на тялото, където виждаме Разпятие. Т.е. делото на мисионерите е успяло, християнството е пуснало корени в Япония.

Впрочем тази финална сцена не присъства в едноименната книга на Шюсаку Ендо, по която е заснет филмът. Няколко думи за писателя. Той е един от най-големите съвременни автори в Япония. На 11 години става католик. Завършва литература в Лионския университет и е силно повлиян от френската култура. Печели множество награди, като и до днес е обичан в страната си. В Нагасаки дори има музей, посветен на него.

За да разберем по-добре посланието на филма, е важно да отбележим едни ключови думи на падре Родригеш, които четем в романа след привидното предателство. Във вътрешния си монолог-диалог той казва: „… Но най-вече знам, че моят Бог е различен от Бога в проповедите на църковните служители”. С други думи, художествената творба оспорва Църковната институция като носител на Истината за Бога, и прави това повече или по-малко в духа на протестантизма.

Бог наистина е безмерно любящ, милостив и всеопрощаващ, но Той никога не е казвал на християнин да се отрече от вярата си, за да запази своя или живота на другите.

Това знаем от Богооткровението, в което безусловно вярваме. Не е нужно да посочваме многобройните примери от житията на мъчениците, но нека само си спомним за момента, в който св. великомъченик Георги Победоносец е свален окървавен от колелото с гвоздеи, раздрали тялото му, а Император Диоклетиан, отивайки да принесе жертва в храма на Аполон, го пита: „Къде е живият Бог, Георги? Защо той не те избави от тези мъки?” Тогава небето потъмнява, проблясва мълния, удря страшен гръм и мнозина чуват глас от небето: „Не бой се, Георге. Аз съм с тебе!”.

Ние като зрители съпреживяваме разтърсващо екранното пресъздаване на чудовищните мъчения върху християните. Творбата на Ендо/Скорсезе недвусмислено поставя пред всеки от нас въпроса дали бихме издържали на мястото на героите. Отговор трудно бихме дали, но ни е още по-трудно и дори невъзможно да приемем авторовата теза, че Сам Бог легитимира отказа от венеца на светостта – мъченичеството. От подвига на онези, положили душата си за Христа, Него Самия.

Отец Родригеш чува глас, който го приканва да настъпи плочката. Преди него отец Ферейра явно е чул същото. Остава сякаш да предположим, че в идентична ситуация всеки би чул подобно нещо. Но всъщност знаем, че св. Георги, св Теодор Стратилат, св Теодор Тирон, св. Неделя, св. Марина, св. Варвара, св. Христина, св. Екатерина, св. Анастасия, св. Евфимия Всехвална и неизброими още мъченици за християнската вяра, не са чули такъв глас. И Слава Богу!

В никакъв случай не искам да звуча като „зилотеещ” критикар, който провижда някаква юдео-масонска конспирация (Холивуд, все пак). Твърде вероятно е да няма такова нещо. Но се чудя как ще бъде, ако излязат още двайсет подобни мащабни продукции. Как притихналата в тъмното публика, която наблюдава отстрани спасението си отново с пуканки и кола в ръка, та как тя ще гледа на светостта, на мъченичеството?

Какво е това християнство, ако няма кой да умре за Христос? Къде отиде Тертулиановото: „Кръвта на мъчениците е семето на християнството”?

Откога запазването на живота тук на земята – своя и на ближните, защото свещениците Родригеш и Ферейра се отричат, за да помогнат на вече отреклите се японски християни – е по-важно от вечността? Защо още веднъж някакси ни казват, че може всякак и че Бог ще прости всичко. Защо ни внушават, че Бог е позволил всичко?

Важно е да кажем, че христос от „Мълчание” не е Господ Иисус Христос. В този смисъл творбата е по-близо до „Последното изкушение на Христос” (пак на Скорсезе, по Казандзакис), „Властелинът на пръстените” и „Хрониките на Нарния”, отколкото до Истината.

Големите творци са изкушени от темата за Бога и рано или късно я осмислят в изкуството си. Персоналната мотивация на режисьора, дългогодишната му работа по идеята и реализацията й, в последна сметка – вярата му – са без съмнение достойни за уважение. Но едно е да направиш филм за шофьор на такси, за цар на комедията или за вълк от Уолстрийт, и съвсем друго – за Спасителя на човечеството.

Впрочем, на другия ден отидох да гледам българския филм „Слава”. Струва ми се, че той е много по-християнски от „Мълчание”, без изобщо да претендира за това. Непременно го гледайте.

Ангел Иванов

Ангел Иванов

Ангел Иванов е завършил журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като сценарист в ТВ предаването „Господари на ефира“, автор в сп. „Мениджър“, Webcafe, GoGuide, КлинКлин и др. Един от създателите на студентското радио „Реакция“.
Ангел Иванов

Latest posts by Ангел Иванов (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от Брой 1/2017 - подкрепата: достъпното чудо

Любовта е труд

Според статистиката пикът на разводите е след ваканции, във времето когато не
Отиди горе