Любовта е труд

в Брой 1/2017 - подкрепата: достъпното чудо/Общество/Срещи от

Според статистиката пикът на разводите е след ваканции, във времето когато не сме на работа и сме били повече време заедно. За причините за разводите и за това как да изградим добро семейство беседваме със свещеник Григорий Херонимус, предстоятел на храма „Спас Всемилостиви“ в Митино.

Благодарение на книгите и статиите по психология, днес ние сме по-сигурни от всякога, че семейството е много важно за нас. В доброто семейство детето получава всичко: конструктивни жизнени устои, чувство, че е любимо и ценено, чувство за корени, които го хранят, поддържат и дават опора в житейските трудности, съзнание за собствен потенциал като личност. Даже взаимоотношенията с Бога често се изграждат по същия принцип, както с родителите и в частност с бащата. Затова и статистиката на разводите е толкова печална и тревожна. Според вашия свещенически опит защо толкова много бракове се разпадат?
Действително, това което се случва днес с брака, е много печално. Външните причини за разводите са различни, но по същество главните са две  – липсата на пример за благополучен семеен живот и безотговорността.
Кризата на семейството не е от днес. За съжаление, това е реалност, в която живее вече не едно поколение. Често затова хора, които сега встъпват в брак в детството си не са имали пример за благополучен, осъз­нат, разумен семеен живот. Много от тях са израснали без баща или майка, с вечно каращи се или разделени родители. Ако в детството си не сме видели как трябва да живее семейството, как трябва да си взаимо­действат мъжът и жената, как трябва да се изграждат отношенията между родителите и децата, то няма на какво да се опрем и сме принудени да градим своето семейство от нулата. В този случай рискът за грешки е огромен.
Щастливи са тези, които са израснали в благополучно семейство с любещи родители, те много по-лесно изграждат ново, използвайки своя опит от детството.
Втората причина за разводите е безотговорността. Твърде често младоженците смятат, че бракът е даденост, а те трябва единствено да се наслаждават и да се радват един на друг. Те нямат чувството, че бракът е здание, което се гради тухла по тухла, че е нужен много труд, както в материален, така и в духовен план. А когато отношенията не се случват сами по себе си, започват конфликтите. Често те са на битова основа, когато съпрузите не искат или не знаят как да си помагат взаимно. Тогава решават, че тяхната небесна любов е отлетяла, а на практика се оказва, че самите те не са се погрижили да я съхранят. Иска се много труд и силна воля, за да се надгражда любовта и да се съхранява, а безотговорността единствено води до разрушаване на семейството.

Именно кое прелива чашата и след него вече няма семейство?
Различно е. Често това са някакви битовизми, неумение да се води семеен бюджет, обиди от рода: защо не направи това, защо само аз трябва да го правя, защо аз съм длъжна, а ти не? Така започват конфликтите, които в края на краищата довеждат до развод.

Средата също оказва огромно влияние. В традиционното дореволюционно общество всичко е било така устроено, че разводът е бил почти невъзможен. Онези, които са искали развод са попадали под силен обществен натиск и законодателни норми. И тогава е имало проблеми, но е факт, че цялото общество е оказвало натиск в полза на запазването на семейството.
Днес ситуацията е противоположна. Всички външни фактори притискат семейството в полза на разпада: некомфортно ти е или съпругът ти е омръзнал – остави го, за какво ти е? Няма нужда да се трудим върху отношенията си, по-лесно е да влезем в нови – по този начин сега обществото въздейства върху семейството.

А какво може да се направи на този етап, когато двойката, която току-що е започнала съвместния си живот, вече съзнава, че „стартът“ не е най-благоприятен, няма и добър пример наоколо, не разбира как да гради своето собствено семейство, как да го съхрани?
Неотдавна дойдоха при мен съвсем млади момче и момиче, готвещи се за сватба. Казах им: „Вие сте много различни, имате различно възпитание, ще се наложи много да се трудите, за да свикнете един с друг. Няма да бъде лесно, трябва да сте готови за това, ако искате да изградите здрав съюз“. Те бяха неприятно изненадани: „А откъде знаете, че сме различни?“.

Няма еднакви хора, всички растем в различни условия, получаваме различно възпитание и жизнен мироглед. Както няма две еднакви листенца на дървото, така няма и еднакви хора. Даже братята и сестрите са различни, а какво да говорим за новото семейство, където заедно започват да живеят двама души със собствена индивидуална история. Нужни са много сили, за да привикнат един към друг, да си изработят общи подходи към решаването на всеки един проблем. Редно е да се запазят и някои различия. Помните ли: „В главното – единство, във второстепенното – свобода, във всичко – любов“? Това важи в пълна сила за семейството: за главните неща трябва да има единство, а за по-маловажните е допустимо и разнообразие. Съпрузите са длъжни да се отнасят с уважение към мнението на другия, избягвайки прекия конфликт. Но най-важното е всичко да се случва с любов.

Как християнството разбира любовта? Любовта е готовност да се посветиш, да посветиш своя живот на този човек, когото си избрал за спътник. Някои смятат, че любовта е егоистично чувство. Добре ми е с този човек, приятно ми е, сладко ми е, иска ми се винаги да сме заедно, защото той е моя опора. Помните ли в „Писмата на душевадеца“ как говори бесът: „Толкова те обичам, че искам да те изям и да те смеля“? Ето това въобще не е християнско отношение. „Толкова те обичам, че искам да те обсебя, да те използвам, искам да ми служиш“ — върху тези постулати нищо не може да се построи. Християнската любов е нещо противоположно.

В Евангелието се казва, че няма по-голяма любов от тази, да дадеш живота си за другия. Когато четем това, често го асоциираме с образа на воин, с тялото си закриващ амбразурата, спасявайки другите с цената на собствения си живот. Да, съществуват и такива примери, но това не е единственият начин да отдадеш живота си за другия. Не е задължително тази отдаденост да е свързана с подвиг. Можем ежедневно да се отдаваме при най-елементарни житейски обстоятелства.

Например, да ставаме нощем, за да успокоим разплаканото дете?
Да, да станем, да поносим детето, когато плаче, да измием чиниите, да отидем до магазина, да изхвърлим боклука, да утешим другия, когато му е тъжно, да се порадваме заедно, когато му е радостно, да бъдем просто по-внимателни един с друг. Когато посвещаваш времето си, ума си, живота си на един човек, то ти проявяваш най-чиста християнска любов. Тоест, това не е егоистично, а алтруистично чувство.

Видял съм в този човек красотата, хармонията, скъпоценните черти на душата му, сътворена от Господ и която сам той с никакви свои грехове и недостатъци не може да разруши и така съм го заобичал, че съм готов да му посветя живота си и да му служа с цялата си същност. Това е християнската любов, но същевременно огромен и тежък труд.

Той е достъпен за всеки или само за светците?
За човека е невъзможно, но за Бога е възможно. Когато ние се решаваме да вървим по този път, то с Божия помощ той става посилен за нас. Познавам чудесни семейства, където цари именно такава християнска любов, те са отдадени един на друг. Примерите не са много, но винаги е приятно да общуваш с такива хора, да им ходиш на гости.

А когато се труди и старае само единият от съпрузите, а другият приема всичко за даденост? Например, жената чисти, готви, пере, за да зарадва съпруга си, а той идва от работа намръщен, не забелязва нищо, а започва да мърмори, че децата са разхвърляли играчките си…

От една страна, щом сме се хванали на хорото, трябва да го играем. Щом сме решили да свържем живота си с друг човек, то дори той да е в нещо недостоен, трябва да се стараем да продължим. Помните ли апостол Павел: „Невярващият мъж се спасява от вярващата жена, невярващата жена се спасява от вярващия мъж“? Не става дума само за буквалното разбиране, а и за отношенията в семейството. Когато единият от съпрузите прояви слабост и не е готов да се труди за устройството на живота на домашната църква, то другият с любовта си покрива неговите слабости. Ако си се оказал във впряг, в който единият кон е негоден, то значи каруцата ще се тегли от другия и е ясно, че ще му е двойно по-трудно.

От друга страна, невярващите изпадат в отчаяние: това е положението, нищо не може да се направи. Много трезво трябва да се преценява всяка една ситуация и там, където е възможно, да се търсят начини за спасение. Най-важното е да се разговаря. Ако съпругата е обидена – тя трябва честно и коректно да изложи от какво е обидена: така не може, днес аз свърших това и това, вчера онова, а ти си идваш от работа и не оценяваш труда ми, а само мърмориш…

Много лесно обаче може да се премине границата и редом със справедливите упреци да се появят и необосновани обвинения. Не трябва да се обиждаме, а трезво да разговаряме и винаги по същество. В този разговор емоциите и злобата са неканени гости. Когато не се получава, нормално е да се обърнем към психолог или да се посъветваме със свещеника. Неправилно е да се търпи и да не се предприема нищо. Но опасна е и другата крайност – щом не се получава, щом животът ни е тежък, захвърляме всичко и слагаме край.

В обществото и в Църквата в частност е разпространена тезата, че истинското призвание на жената е да бъде съпруга и майка. Но на практика се оказва, че, погълната от семейството и домакинството, тя започва да чувства дискомфорт и неудовлетвореност. А и съпругът престава да вижда у нея личността, скучае с нея и с носталгия си спомня за онова време, когато им е било интересно заедно. Нима призванието на жената е само в семейството?
Смятам, че тук всичко е строго индивидуално и всеки има свое призвание, свои таланти и способности. Не можем да задължим всички да се занимават само с музика, само защото музиката е прекрасно изкуство, или само с рисуване или само с архитектура. Различните хора имат различни призвания и не е редно да твърдим, че всички жени са призвани да са съпруги и майки, при това многодетни, да си седят вкъщи и да се грижат за децата и семейното огнище.
Добрата майка е щастлива майка. Ако тя чувства, че грижата за дома, домашното благополучие и възпитанието на децата й носи щастие и радост, то всичко е прекрасно. Но ако чувства, че домът за нея е мъчение, тя изпада в униние и това състояние е вредно за всички. Ползата от такова майчинство е помрачена от негативни преживявания и емоции. За такава жена е по-добре да се занимава и с нещо друго.
Пак повтарям, всичко е строго индивидуално. Не съществува заповед, заставяща жената да седи вкъщи. Сред светиците има не само майки, има и княгини, а политиката е сериозно светско занятие. В края на краищата забрани няма и всеки сам гради стратегията на живота си.

Понякога, след като не са могли да урегулират отношенията си, съпрузите си задават въпроса: „Щом между нас вече няма нищо общо, струва ли си да крепим семейството единствено заради децата?“. Как е според вас?
Самата постановка на въпроса винаги ме хвърля в шок. Идват съпрузите, жалват се, че не си подхождат и питат: „Нима си струва само заради децата да продължаваме да сме заедно?“ Отговорът би трябвало да е: „Разбира се, не!“. Но моля ви, нима детето е някакво не дотам важно обстоятелство?
Убеден съм, че детето е много важно житейско обстоятелство. Това е човек, който се развива, на когото вие сте дали живот и носите отговорност за този живот. Затова твърдението, че заради него не си струва да се запази семейството, звучи лекомислено и странно. Детето е най-важното обстоятелство в нашия живот, по-важно от всички недоразумения и сложни отношения.
Когато сме живели заедно няколко години, как можем да твърдим, че нямаме нищо общо? Годините са ни общи, преживяванията, даже самите изпитания, които са ни довели до решението за развод, също са ни общи. Църковният подход е точно в това, докато има нещо в брака, което може да бъде запазено, да се постараем да го запазим до последно. Смиряваме се само тогава, когато бракът фактически се е разпаднал и няма какво да се спаси. Във всички останали случаи се борим да спасим семейството, даже когато в него няма деца. А когато ги има, заради тях може да се направи много.

Съществува още една сложност в брака: често след няколко години семейният живот се свежда до бита, безкрайните грижи за хляба, а истинските съпружески отношения, чувствата един към друг и радостта от съвместния живот отстъпват на втори план. Ние постоянно тичаме по някакви задачи и забравяме един за друг…
Много сериозен проблем, само че разводът не е негово решение. Решението е в друго измерение: налага се да спрем, да отложим всички ежедневни задачи. Нека помислим с какво можем да изпълним нашия съвместен живот, нашите отношения за да не продължим да се свличаме до нивото на битовизмите. Може би е добре да прочетем нещо заедно, да излезем на разходка, да изгледаме някой хубав филм…
Още от старозаветни времена в Църквата има заповед: „Шест дни работи, а седмия посвещавай на Господа Бога“. По църковните правила, в неделните дни и големите празници е забранено да се работи. Не би трябвало да се занимаваме със стопански дела, защото тези дни са предназначени за посещение в храма, за молитва, за размисъл, за общуване един с друг, за гости и почивка.
Защо ни е нужна тази заповед? Именно затова, за да не затънем в делничните си проблеми, в рутината. Понякога е задължително да се спрем и да си ясна дадем сметка кое е наистина важно: „Не, днешния ден ще посветя на Бога, ще го посветя на моя съпруг, на близките си, а утре ще продължа и да пера, и да чистя.“
Аз самият съм отраснал в многодетно свещеническо семейство и трябва да ви призная, че живеехме трудно. Някои гости бяха шокирани, че вкъщи цари безпорядък, че тапетите са скъсани, но моите родители смятаха, че има много по-важни неща. В нашето семейство общувахме много, постоян­но разговаряхме за нещо важно и интересно, срещахме се с интересни хора. С бита не винаги се справяхме, но това не ни притесняваше особено.

Понякога след 20, 25, 30 години брачен живот чувствата като че ли „прегарят“. „Имаме нелош брак, познавам и кътните зъби на съпруга си, но ми се струва, че вече го няма пламъчето, че вече ни е скучно заедно“, – постоянно чуваме такива реплики от съпрузи „със стаж“…
Знаете ли, за да помогна на такива хора, ми трябва още малко опит. Моят брачен стаж е само 18 години. Но виждането ми е следното: семейната любов не е даденост, тя трябва да се пази така, както пазим запалената свещичка от вятъра. Над нея трябва да се трудим ежечасно. В края на всеки ден е полезно да си задаваме въпроса: какво хубаво направих днес за съпругата си, какви нежни знаци на внимание й оказах, а какво направих, което не й хареса? Ако се е натрупало някакво напрежение, то ще положа двойно повече усилия, ще й напиша съобщение, ще я прегърна, ще измия чиниите, ще си поиграя с децата.

Класическият сюжет от Анна Каренина: какво да правя, когато съм омъжена, но съм се влюбила безумно в друг? Силата, която ме тегли към него е непреодолима, макар че съм наясно колко неправилно е всичко това…
Това е нелесен въпрос и ми е трудно да дам общ отговор. Ситуациите са различни и средствата за спасение на семейството са различни. Мога да кажа само едно: всички ние сме призвани към вярност. Верността е фундаментална страна на човешкото достойнство. Човек, който притежава чувство за собствено достойнство, е верен и на него може да се разчита.
По отношение на другите у нас могат да възникнат най-различни емоции, чувства, но не трябва да се уповаваме на тях. Упованието се търси на друго място. Както времето може да бъде променливо, но въпреки това ние отиваме на работа и изпълняваме ежедневните си задължения, защото нашата неприязън към снега и дъжда е нещо вторично, маловажно, така и  нашите емоции и чувства не могат да бъдат основание за вземането на решения. Емоциите могат да украсят нашия живот или обратно – могат да го усложнят, но те са вторични, защото фундаментът е верността и човешкото достойнство.

Но обикновено се опонира с репликата: „Но това е любов! Имам чувства!“.
Чувствата са важни, но са изменчиви и нетрайни. Върху тях не трябва да строим целия си живот. Малкото дете изпитва любов към бонбоните, но ако изяде един килограм, ще увреди сериозно здравето си. Ако нещо ни е харесало, нещо силно ни привлича, това още не означава, че трябва да захвърлим всичко и да побегнем в тази посока. Трябва да се вслушваме не в чувствата, а в съвестта си.

Неомъжените също задават въпроси: не е ли остаряла заповед­та за целомъдрие? Ако се огледаме наоколо, виждаме какво ли не:някои имат интимни отношения до брака, а след това изграждат прилични семейства и отглеждат добри деца. Аз не нарушавам заповедта, но нямам личен живот. Може би тези правила не са толкова важни и можем и без тях? От друга страна, съвестта ми говори, че това е неправилно. Как да постъпя?
В Църквата сексуалните отношения  между съпрузите не се приемат като нещо скверно, отвратително, греховно, нечисто и следователно забранено. Обратно, ние смятаме, че тези отношения са много важни и не са тъждествени с простото удовлетворение на инстинктите. Нямат нищо общо с вкусната вечеря или чашата вино…

Интимните отношения са това, което дълбоко засяга двама души и е нормално тези отношения да се случват в законен брак. Това е мястото, където двама души са се посветили един на друг, където е налице увереност, че не вършат нищо лекомислено, нищо между другото, а действително всичко е докато смъртта ги раздели. Именно за да се избегне профанацията, в Църквата има толкова много ограничения по повод близостта преди брака и се отнасяме строго към онези, които ги нарушават.

Тоест не защото е грях, а защото е важно и възвишено?
Да, защото дълбоко засяга и двамата. Според мен момичетата и момчетата трябва да усещат своята чистота, своята невинност, своята цялостност като съкровище, което не трябва да се раздава лекомислено, не е редно да се изгуби просто така. Отношението към собственото целомъдрие трябва да бъде сериозно.
Ето ви аналогия. От детството си притежаваме съкровище и изведнъж го даваме на първия срещнат. В случая получаваме нещо несравнимо по ценност с това, което даваме. Разумният човек няма да даде съкровището си на непознатия, а ще помисли как да го вложи в нещо ценно, което ще съхрани за цял живот.

Последен въпрос. Днес за мнозина бракът е договор: съпрузите имат права, задължения, при нарушение на задълженията са предвидени санкции. Тоест семейството започва да прилича на икономически субект. Но християнството казва, че бракът не се свежда до договор…
Разбира се, съществува такъв подход към брака, вече е достатъчно разпространен. По този начин съвместното съжителство е удобно, но не повече. Има и други твърдения, например, че бракът съществува само заради продължението на човешкия род, за да се раждат и възпитават деца. Но християнският брак не е само нито първото, нито второто.
Бракът е посвещаване на двама души един на друг. И ако нашият живот в този по принцип паднал свят е устроен така, че щом даваш, то се лишаваш от даденото, а щом вземаш, то вече имаш повече, в брака всичко е наопаки. Колкото повече се отдаваш, толкова повече получаваш и твоята любов расте. Това е закон на духовния живот и при брака много ясно се вижда как действа той.

Християнският брак съществува именно заради това израстване в любовта. Това е единственото тайнство, което е дадено от Бога още в рая преди грехопадението: „Човек не бива да е сам“. Двама души живеят един за друг, живеят в любов и заради другия – ето това е същността на тайнството брак.

Католиците се шегуват, че свещеникът може да извършва едни тайнства, епископът – други, а какви тайнства не може да извърши дори папата? Тайнството брак. Защо? Защото то може да бъде извършено само от бракосъчетаващите се. Действително, ако ние посвещаваме целия си живот един на друг, то тогава тайнството брак се случва в пълнотата си. Дай Бог, всички, които са встъпили в брак да могат да изпитат този удивителен опит и чудо.
Превод: презвитера Жанета Дилкова – Дановска

Източник: matrony.ru

Анастасия Храмутичева

Анастасия Храмутичева е главен редактор на портала matrony.ru

Latest posts by Анастасия Храмутичева (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*