Зад всяка трудност се крият чудеса

в Брой 1/2017 - подкрепата: достъпното чудо/Общество от

Ето една много типична и възмутително несправедлива история. Живял някога наркоманът Льошка. Боцкал се, както се казва, вече от десет години. Заедно с жена си. Започ­нали от трева, после преминали към хероин и харчили за него толкова много, че парите не им стигали за храна. Родителите на Льошка се мъчили да го излекуват, правили всичко възможно, изплакали си очите… Нищо не давало резултат. После Льошка откраднал нещо и влязъл в затвора. Излежал си присъдата, освободили го – и той отново започнал да се дрогира; вече почти не приличал на човек. И за всички било напълно ясно, че Льошка е напълно изгубено, никому ненужно същество, което вреди на всички.

Имал Льошка стар приятел, наистина стар – познавали се от деца. Въпросният приятел пък бил изцяло положителен – не бил алкохолик или наркоман, нещо повече – бил единственият човек, който не се отвърнал от Льошка, а го подкрепял, като с всички сили и средства се опитвал да го откаже от наркотиците. И един ден този приятел се сринал вътрешно във връзка с някаква лична трагедия. Подобно нещо му се случвало за първи път. Напил се (той пиел много рядко). Седнал в такова състояние зад волана, паднал от мост в Екатеринбург и загинал.
Иска ми се да добавя, че смъртта на този мъж не е била напразна, че Льошка спрял да се дрогира, разтърсен от трагедията, и че всички заживели щастливо. Но не станало нищо такова. Човекът загинал, а Алексей продължил да се боде заедно със съпругата си. Родителите му ги изхвърлили и Льошка започнал да се боде на улицата. И околните, които знаели тази история, недоумявали и напълно естествено се възмущавали – как може такова нещо? Някои дори му казвали в прав текст: „По-добре да беше умрял ти вместо него”. Та това е пропаднал човек, наркоман, който от десет години се дрогира, лежал е и в затвора, вече не прилича на човек – и нищо не му се случва! А добрият младеж, положителният образ, който се бе опитвал да вкара този нещастник в правия път, си е отишъл по толкова нелеп начин. Защо живеят тези, които не го заслужават, а добрите хора умират? Очевидна ситуация, очевидна несправедливост, няма какво да се добави, нали?

И все пак ще рискувам да добавя нещо. Тази история ми беше разказана няколко години след като се е случила. Разказа ми я самият Льошка – тогава вече бивш наркоман, ръководител на рехабилитационния център за наркозависими – част от мрежата „Преоб­ражение России”. И в онзи момент никой не си задаваше въпроса защо Льошка е жив. Ако беше загинал на мос­та преди години, не само нямаше да постигне семейно щастие с жена си Юля, но и може би щяха да умрат всички хора, които Льоша собственоръчно е връщал към живота. Алексей наистина бе станал православен и полагаше усилия да спасява всички попаднали в неговия център, намиращ се в град Верхняя Пишма около Екатеринбург.

Целият живот на Льошка представлява едно голямо чудо – Божия сила, осъществена в немощта. Чудо има в това, че не се е пробол фатално, не е починал от свръхдоза, не се е заразил от нищо. И в това, че не се е сринал по време на рехабилитацията, стигнал е до края и напълно се е отказал от смъртоносните субстанции. А след това става още едно чудо – „Преображение России” се разпада и на много центрове се отказва финансиране от Руската православна църква. От всичките съществуващи до този момент центрове само един остава верен на православието – забравеният център във Верхняя Пишма. В периода, в който всички останали представители на „Преображение” прекратяват връзката си с духовенството и в най-добрия случай просто започват да чакат, за да видят какво ще се случи, Льоша и Юля по собствена инициатива напускат организацията, заявявайки, че православието им е по-скъпо. Оттогава заживяват като обикновено щастливо семейство. Повече не се връщат към наркотиците.

Не знаем и никога няма да разберем как би се подредил животът на приятеля на Льошка, ако не бе паднал от моста. Божият промисъл, който понякога ни се струва безсмислен и безпощаден, не ни се разкрива веднага – в някои случаи никога не успяваме да го разберем напълно. Но отделните проблясъци, които ни се разкриват и по навик наричаме чудеса, поразяват с почти приказната си непредсказуемост. И когато с годините започнем да усещаме смисъла им, за нас това да гледаме как Божият промисъл се проявява в човешките съдби става най-прекрасното зрелище.

Виждайки това неочаквано пречупване в съдбите на много бивши наркозависими, още тогава реших да напиша роман на тази тема. А съвсем неотдавна този роман получи гриф на Издателския съвет на Руската православна църква и в момента чака да бъде публикуван. Ето още едно чудо.

През вече сравнително далечната 2008 година към мен се обърна малка група журналисти от Нижен Тагил. Тогава тези младежи бяха на по не повече от 20 години. Една от градските организации беше влязла в конфликт с жителите на село в покрайнините на града. Шефовете й се оказаха членове на мафиотска групировка и сериозно наплашиха неопитните селяни. Правих­ме репортаж по една тагилска телевизия във връзка със случая, писахме статии във вестника и дори се обърнахме към полицията – нищо не помогна. Организацията, с която се сблъскахме, имаше твърде стабилни връзки, а нейното ръководство, щом разбра, че не е застрашено от нищо, започна да звъни на журналиста Максим със заплахи за физическа самораз­права. През това време, през същото лято и в същия град, властите, които с нищо не бяха помогнали на селяните и журналистите, закриха рехабилитационния център на нашия общ приятел Егор, а самият той се оказа застрашен от наказателно преследване.

Страшно е, когато чувстваш отговорност към хората, поискали помощ­та ти, правиш всичко възможно да им помогнеш, но не можеш да направиш нищо. В крайна сметка нещата стават още по-зле и ти ясно разбираш, че сам, със своите 23 години, без пари и връзки, не можеш да защитиш нито жителите на селото, нито журналистите, нито Егор и хората под неговата опека. Не можеш да защитиш никого. Злото оставаше безнаказано и неуязвимо, а за капак на всичко онези, които като млада имах глупостта да наричам приятели, започнаха омерзителна по своята подлост клевета. Тогава за първи и единствен път в живота ми се струваше, че е по-лесно да умреш, отколкото да търпиш всичко това. Още повече, тогава бях започнала да имам здравословни проб­леми – със сърцето и кръвното.

И точно тогава, докато тънех в отчаяние и безизходност, започнаха да ни помагат най-неочаквани хора. Моя връстница, приятелка от Москва, с която до този момент бяхме напълно противоположни по отношение на възгледите си, се оказа най-надеждният и порядъчен човек в моето обкръжение. Направи това, което никой дотогава не беше правил за мен – със свои пари дойде от Москва в Екатеринбург, оттам – в Тагил, и направи всичко по силите си, за да разреши проблема. Децата от православната младежка организация, на които дотогава не бях успяла да помогна с нищо, оказваха такава подкрепа и грижа, за каквато не смеех да мечтая – макар изобщо да не разбираха какво се случва в Тагил. Да, „нашите” могат да ни предадат както никой друг не би могъл; но в такива моменти става като в евангелския сюжет – Господ изпраща добри самаряни, които доказват, че са ти истински ближни.

А краят на тази история, предполагам, е известен ако не на всички, то на много от вас. Онзи Егор от 2008 година, за чиято беда напразно се мъчех да разказвам преди пет години, е Егор Бичков – вече известен обществен деец и журналист. Максим от тагилската телевизия е Максим Васюнов, московски телевизионен водещ и сценарист, автор на документалните филми за Сергей Маковецки, Сергей Гармаш и много други известни личности. Моята приятелка от Москва днес е специалист по религиознание, кандидат на науките, научен сътрудник в сериозен аналитичен център. На всички нас, както се казва, „нещата ни се наредиха” – създадохме щастливи семейства, намерихме и любим човек, както и интересна и, смея да се надявам, полезна работа. Тоест имаме всичко, за което не можехме дори да мечтаем през лятото на 2008 година.

Но и това не е най-важното. Както справедливо отбелязва Анна Данилова, можеше нещата да се наредят, можеше и да се провалят. Но нима това би отменило чудесата, любов­та и подкрепата, които срещнахме? Нищо вече не може да заличи или помрачи жеста на момичето, което дойде за пръв път в Нижен Тагил заради хора, които и до ден днешен не познава лично. Тази постъпка вече се е запазила, запечатана е във Вечността и дори да бъде забравена от хората, в Бога остава завинаги. И това, че намерихме сили да запазим вярата си; и любовта Христова, която усещахме в отношението на напълно непознати хора към нас; и фактът, че нашата истина излезе наяве след години почти без наши усилия – всички тези чудеса са по-ценни от каквито и да било гаранции, защото показват, че човекът не е сам на този свят. Показват ни, че Самият Господ се намесва в естествения ход на нещата с някакъв понятен само на Него замисъл; че над световната несправедливост винаги възтържествува висшата справедливост.

Чудесата, както и гаранциите, не могат да бъдат очаквани и изисквани. Те ни се изпращат не като награда, а по-скоро като утеха. Тук под „чудо” разбирам не толкова щастливата развръзка (та нали някои ситуации, например смъртта, са неразрешими по своята същност), колкото именно осъзнаването на Божия промисъл, на Божествената намеса. Всъщност това чудо присъства в живота ни постоянно, но в лекомислието на безоблачното ежедневие ние много рядко го забелязваме. А в трудни мигове то действа явно, в достъпното само за него съчетание между кръста и утехата. И заради тези тежки и същевременно прекрасни моменти, може би си струва да вършим нещата правилно.

А и какво значи „всичко да се нареди”? Ние виждаме само периферията, външната страна на човешкия живот. Кой може да знае колко страдания се крият зад привидното благополучие, колко невидими за нас лишения, падения и подвизи? Животът на християнина, подобно на този на разузнавача, не може да бъде разбран докрай от никого. И затова, като отговарям на писмото отпреди месец и половина, ми се струва, че не трябва да молим Бога за трудности – но и не е правилно да търсим лесни пътища. Опитът да живеем ако не като християни, то поне като съвестни хора, също е тежък кръст. Трудностите със сигурност ще дойдат сами. Но във всяка трудност се крият малки чудеса.

Превод: Павла Сивова

Източник: pravmir.ru

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*