Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

Градът – пространство на (не)желаното

в Брой 5/2010 - Градовете и ние/Култура от

Няма да забравя как още като студент първокурсник се загубих в София. Попаднах някъде около президентството. Не знаех накъде да тръгна, за да стигна до Университета. Чувствах се леко подтиснат, не на място. Бях загубил представа за координатната си система. Не познавах града, нито една негова улица, нито една негова сграда. Не познавах никого. Но и преживявах възбудата от напълно непознатото пространство, което те призовава, замайва те, разсейва погледа ти с размножените образи и движения около теб.

Градът те подтиква да се взреш в лицата му, да се влюбиш в тайните му. Градът те поставя на непрестанно изпитание. Предизвиква те. Не цени мълчанията, паузите. Изличава те, но и ти дава шанс да се прегрупираш, да се присламчиш и изявиш.

Няма стоп-кадър, има потоци, водовъртежи, битка на имиджи, билбордовост. Понякога ти залага капани, понякога те възнаграждава с правото на избор. Което не е за подценяване. Колкото и панически да се опитваш да се измъкваш от неуютните му места, можеш да попаднеш и на прекрасни места, които да те отърват от тревогата.

„Пространства на желанието, желания за пространство. Етюди по градска антропология”, автор: Ивайло Дичев, изд. Изток-Запад, София, 2005 г.
„Пространства на желанието, желания за пространство. Етюди по градска антропология”, автор: Ивайло Дичев, изд. Изток-Запад, София, 2005 г.

Интересно как и авторът на книгата „Пространства на желанието, желания за пространство” Ивайло Дичев споделя откровено: „Всеки има своя начин за среща с градовете: моят е да се загубя”. Нямало ново място, на което да е попадал и да не се е лутал с часове. Да не се озовавал в опасни за преминаване квартали. Това е положението – всеки си има свой инстинкт за позициониране в градска среда, за среща с неизвестното.

Точно тази книга ме накара да си спомня за онова мое странно лутане в столицата, от студентските ми години, но и да се замисля за „културния колаж”, в който се принуждаваш или изкушаваш да се ориентираш и оцелееш, сред „множествените сценографии на желанието”. Секундите текат, няма кой знае колко време за размисъл.

Градът иска да се превърнеш в част от него, да влезеш в игровата му действителност. Не можеш да предугаждаш, градът ти се изплъзва от контрол. С колкото и карти да си се въоръжил.

Да се загубиш означава да преживяваш пространството, казва Дичев. Да се „сблъскваш с все нови неща”. Въпросът е как ще устоиш на желанието да бродиш, да преброждаш пространството. И дали ще удържиш натиск, сблъсък. Какви нови пространства ще те озадачат, ще ги потърсиш ли.

Градът те склонява към престъпване на граници, към сблъсъци със знаци, хора, манталитети. Влизаш в задънена улица, виждаш фасада на сграда, която ти се струва позната, но всъщност си за първи път на конкретен адрес.

„Безкрайно откритото пространство привлича и плаши”, отбелязва по-нататък в книгата си Ивайло Дичев. Затова една от основните задачи на градското е да огради пространството „физически”. Със стени, правила и хора. Със символически и ритуални действия. Ритуализацията ни успокоява от необятното. Културологът сравнява глобалния свят в постмодерната епоха с града, в който изпитваме сърцебиене, ужас, световъртеж от откритите, достъпни публични пространства. Симптоми като тези при агорофобията.

Реалността е многопластова, но нито новите, нито старите пространства, които обитаваме, могат да се сведат до едно послание. Ние сме потребители на стоки и услуги, но и на гледки, различни паралелни светове. Дичев отбелязва, че все по-често ни се налага да прескачаме между светове-декори.

Ивайло Дичев
Ивайло Дичев

Разбира се, твърде бегло анонсирам чудесната книга на Ивайло Дичев. Изданието е богато илюстровано. Авторът задълбочено изследва процесите на глобализация и постмодерните капани, в които попада съвременният човек днес. На достъпен език и с множество факти и статистически данни аргументира тезите си. Не се вторачва само и единствено в тукашното, а концентрира вниманието си върху тенденциите в много градове по света, подчертава социални и културни феномени.

Важна с културологичното си изследване, сгъстена концептуално, а не разпиляна книга. И няма как да те отегчи. А това е още по-важно – че те кара да се замислиш за парадоксите в градовете ни и в градското ни уж поведение. За рисковете от колажираната действителност, но и за вариантите ти да сбъднеш мечтите си и да подредиш приоритетите си, предвиждайки цената, която трябва да платиш в консуматорското, глобалистки настроено днешно общество.

Петър Петров

Петър Петров

Петър Петров е роден през 1978 г. във Враца. Възпитаник на ПМГ "Акад. Иван Ценов", профил - физика. Завършва специалностите предучилищна и начална педагогика и връзки с обществеността в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Учи публична реч в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". По професия журналист. Тв водещ, новинар, редактор и репортер в различни електронни и печатни медии. Автор на "Пин код: Лукчета" (2004), "Без упойка" (2013) и "Твърде лично" (2015).
Петър Петров

Latest posts by Петър Петров (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от Брой 5/2010 - Градовете и ние

QUO VADIS

С появата си през 1896 г. романът“Quo vadis”  донася световна слава на

Прощално писмо

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми

Реквием за Зикина

Наричаха я Зикина и беше потомка на онези фараонови чеда, изкусни майстори-ковачи,

Часове по щастие

Сблъсках се с мисията на „Творческата къща за часове по щастие” на
Отиди горе